2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1173
гр. София, 15.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1937 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на П. на Р. Б. (ПРБ) срещу решение № 448/28.02.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 6008/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 7137/19.09.2016 г. по гр. дело № 785/2014 г. на Софийския градски съд, жалбоподателят е осъден да заплати, солидално със Столичната дирекция на вътрешните работи, на ищеца П. С. А., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, за което е оправдан, ведно със законната лихва от 17.01.2014 г. до окончателното плащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на материалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 400/12.04.2010 г. по възз. гр. дело № 171/2010 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС).
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. С. А. в отговора си излага становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел в мотивите към решението си, че при определяне размера на дължимото обезщетение следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. САС е приел за установено, че в случая ищецът е понесъл неудобства, свързани с наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и с участието му в процесуални действия при разглеждане на делото на досъдебна и съдебна фаза; понесъл е и негативни емоционални изживявания, изразяващи се в страх от неоснователно осъждане, притеснение за семейството и близките, мъка, болка, раздразнителност и безсъние. Съдът е установил е и че тези вреди са в причинно-следствена връзка с образуваното спрямо ищеца процесно наказателно производство, но и че за периода на същото спрямо него е било образувано и друго такова, по което той е бил ефективно осъден на 10 месеца лишаване от свобода, и което обстоятелство обективно е от естество също да причини неимуществени вреди, като не би могло да бъде направено разграничение между вредите, които ищецът е търпял от едното, съответно от другото наказателно производство, и степента, в която всяко едно от тях се е отразило върху емоционалния, психически и физически интегритет на ищеца. На следващо място, съдът е посочил, че по делото не е установено ищецът да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвиняване в престъпление; наказателната репресия да се е отразила на трудовата и социалната му реализация; не е установено отдръпване на близки и познати, изолация, отчуждение и пренебрежение, както и проблеми в отношенията между ищеца и неговата съпруга, които да са вследствие на процесното наказателно производство; не е установено ищецът да е загубил общественото доверие у хората и той да се е ползвал с висока степен на доверие в обществото, което от своя страна да е било нарушено от факта на образуваното спрямо него процесно наказателно производство. Приел и че доброто име на ищеца в обществото вече е било дискредитирано с наложеното му в по-ранен етап наказание лишаване от свобода за извършените престъпления от общ характер – по другото (непроцесното) наказателно дело. Въззивният съд е посочил, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при отчитане на всички тези обстоятелства имащи отношение към размера му, както и: тежестта и характера на обвинението, в случая – престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1 и пр. 2, и с чл. 20, ал. 2 и ал.1 от НК (грабеж в големи размери), за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 5 до 15 години и конфискация; продължителността на наказателното преследване спрямо ищеца – 3 години, 5 месеца и 24 дни; наличието на другото наказателно производство, водено спрямо него през процесния период; характера и интензитета на търпените мерки на процесуална принуда – задържане под стража за общо 3 месеца и 72 часа, парична гаранция и подписка; осъщественото претърсване на жилището на ищеца; провеждането на незначителен брой процесуални действия с участието на последния, които не са нарушили реализирането на неговите професионални, обществени или лични ангажименти; претърпените от ищеца тревоги и притеснения в обичайния с оглед обстоятелствата интензитет. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че прилагането на критерия „справедливост“ предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Преценявайки съдържанието на доказаните в настоящия процес неимуществени вреди, техният интензитет и проявление във времето, съдът е намерил, че обезщетение в размер на 3 000 лв. е достатъчно за справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. В тази връзка е изтъкнато и че наказателното производство срещу него е приключило в разумен срок, че той не е търпял значителни по интензитет вреди след освобождаването му от задържането под стража и че не са настъпили други, необратими по характер вреди в личен и професионален план. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливият размер за обезщетяването на ищеца е 3 000 лв. и че този размер съответства на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която е и посоченото от касатора решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното в случая обезщетение за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението на касатора – процесуалноправен и материалноправен въпроси, свързани с критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не са налице сочените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от него правни въпроси.
В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените и представени (в преписи) от касатора, решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на тези два правни въпроса, като по конкретните правни спорове са определени, съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни от тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречие между тях и обжалваното по настоящото дело решение. Посоченото и представеното (в препис) от жалбоподателя въззивно решение № 400/12.04.2010 г. по възз. гр. дело № 171/2010 г. на ПАС не е влязло в сила, а е било частично отменено от ВКС именно относно размера на присъденото обезщетение, поради което това въззивно решение не е годно да формира противоречива съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 448/28.02.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 6008/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е уважен за сумата 3 000 лв., ведно със законната лихва от 17.01.2014 г. до окончателното плащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: