О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1175
София, 09.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4974/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, подадена чрез прокурор М.Б. от Апелативна прокуратура [населено място], срещу решение № 139 на Апелативен съд [населено място], постановено на 20.07.2015г. по в.гр.д.№ 279/2015г., с което е потвърдено решение № 152 от 06.04.2015г. по гр. д. № 893/2014г. на Хасковски окръжен съд в частта, с която като краен резултат Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Е. К. Д. сумата 15000 лева, представляваща обезщетение по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди, пряка последица от повдигнато обвинение за престъпление по чл.212, ал.1, пр.1, вр. чл.26, ал.1 НК, за което е оправдана по НОХД№375/2013г. на Военен съд – П., ведно със законната лихва от 10.04.2014г., до окончателното изплащане, и П. е осъдена да заплати на ищцата 1000лв. деловодни разноски, направени във въззивната инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че съдът е определил завишен размер обезщетение без да анализира правилно и пълно събраните доказателства и без да обоснове достатъчно всеобхватно всички релевантни за определянето му обстоятелства и конкретното им значение в този процес. Сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това са въпросите “относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви за всички релевантни обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди”, ”относно извършването и отразяването в мотивите на своята преценка за конкретното значение на всяко обстоятелство за размера на обезщетението” и „ относно критериите за точното прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда”. Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с в т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС ; т.ІІ на ППВС№4/1968г.; с т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС. Позовава се и на Р-59-2012- гр.д.434-2011г- ІV ГО на ВКС, Р-3-2012- гр.д.637-2011г- ІІІ ГО на ВКС , Р-158-2012- гр.д.708-2011г- ІV ГО на ВКС, Р-191-2015- гр.д.6686-2014г- ІV ГО на ВКС.
Ответната страна Е. К. Д. в представен писмен отговор чрез адв. М. Р. от Х. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждането на разноските, сторени в касационното производство, като прилага договор за правна защита.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения дава основание да се приеме, че обвиненията са били незаконни и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца; че с оглед събраните доказателства – показанията на разпитаните свидетели, вредите се изразяват в неприятни душевни преживявания, в това число по време на бременност – протекла тежко и на два пъти под угрозата от преждевременно раждане, и майчинство, неудобства от семеен, социален и битов характер, накърняване на личен и професионален авторитет; че предвид продължителността и доказаната интензивност на търпените вреди, конкретно установените страдания на ищцата, характера и тежестта на обвинението, искът е основателен до 15000 лева.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Поставените в изложението въпроси “относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви за всички релевантни обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди” и ”относно извършването и отразяването в мотивите на своята преценка за конкретното значение на всяко обстоятелство за размера на обезщетението” не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а са касационни основания по чл.281 ГПК. Същите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Касационната инстанция в рамките на мотивирано изложените оплаквания по чл. 281 ГПК проверява валидността, допустимостта на въззивното решение, като и правилността му. Тази проверка обаче се извършва само след предварителна селекция за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по обосновка, дадена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Не се установява и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 т.1 ГПК – въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
По отношение на единствения правен въпрос, обуславящ изводите на съда – въпросът относно критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, също не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280 т.1 ГПК.
На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На следващо място не може да се приеме и това, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика по този въпрос. В съдебните си актове различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпяната вреда да бъде репарирана, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в която касационният съд сочи, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; определеният размер е завишен. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените и надлежно удостоверени по делото разноски в размер 500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 139 на Апелативен съд [населено място], постановено на 20.07.2015г. по в.гр.д.№ 279/2015г.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на Е. К. Д. сумата 500лв., представляваща сторени в касационното производство деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: