4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1176
гр.София, 23.10. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 637 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. Р. срещу решение № 447 от 7.03.2012 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по в. гр. д. № 315 по описа за 2012 г., в частта, с която е отменено решението на Варненския районен съд, гражданско отделение, девети състав, постановено по гр. с. № 7623 по описа за 2008 г. и е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата 5 783,02 лв., представляваща разходи за обучение на ответника за повишаване на квалификацията му, ведно с лихви за забава върху всяка една от дължимите разходи от момента на извършването им до предявяване на исковата молба.
Касаторът А. П. Р. твърди, че в обжалваните части решението на
Варненския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи всички хипотези на чл.280, ал.1 от ГПК. Въпросите, по които според него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, са следните: 1.Какво е задължителното изискване към съдържанието на договора по чл.234, ал.2, т.1 от КТ, необходимо ли е уговаряне на професията и специалността, за която работникът ще се обучава, налага ли разграничаване между професия и специалност? След завършване на обучението остава ли работникът на старото си работно място или задължително следва да бъде сключено допълнително споразумение към трудовия му договор за ново работно място с нова длъжностна характеристика? 2. Има ли значение начинът на прекратяване на трудовия договор за дължимостта на стойността на обучението? 3. Правилото на чл.234, ал.3, т.1 от КТ може ли да бъде пренебрегнато и договорът за работа след завършване на обучението за длъжността, за която е обучаван работникът, да няма срок? 4. Следва ли при прекратяване на трудовия договор лихвите върху дължимото обезщетение да текат от завършване на обучението? Счита, че по тези въпроси обжалваното решение противоречи на цитираната от нея съдебна практика на ВКС.
Ответникът по жалбата [фирма] твърди, че не са налице основанията за нейното допускане, като я оспорва и по същество. Моли за присъждане на разноски в касационното производство.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Касаторът е работил по силата на трудов договор от 17.03.2003 г. в [фирма] като оператор по неразрушаващи изпитвания и с т.10/2 от договор, сключен на 6.7.2004 г., е поел задължение да заплати при прекратяване на договора разходите на работодателя за неговото обучение и квалификация, ведно с лихвите, считано от завършване на обучението, независимо от основанието за прекратяване. След като трудовият договор е бил прекратен по взаимно съгласие, работодателят е предявил искове за заплащане на изразходваните от него средства за обучението на А. Р.. От представените към исковата молба сертификати се изяснява, че касаторът се е съгласил да участва в обученията, а от фактурите и от приетата съдебно-счетоводна експертиза се установяват размерите на извършените от работодателя разходи, които въззивният съд е присъдил. Изводът на съда за дължимостта на тези суми съответства на практиката на ВКС относно характера, последиците, формата и съдържанието на договора по чл.234 от КТ. Макар този договор да е трудов, по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последици, са приложими общите договорни правила/ решение № 160 по гр. д. № 617 по описа за 2010 г. от 7.6.2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО на ВКС/. Това означава, че няма пречка работникът или служителят да поеме задължението да заплаща разходите по обучение, да се съгласи, че дължи тези разходи при прекратяване на трудовия договор, ведно с лихвите от момента на извършването им и независимо от основанието за прекратяване. Не е необходимо разходите за обучение да бъдат посочени в договора като парична сума, а е достатъчно техният размер да бъде определяем/определение № 1172 от 11.11.2010 г. по гр. д. № 734/2010 г. на ГК, ІV ГО на ВКС/. Не е нужно също задължителните елементи на договора по чл.234 от КТ да се съдържат в един документ. Тези елементи могат да бъдат установявани с всички допустими доказателствени средства, тъй като писмената му форма не е въздигната от закона като условие за действителност/решение № 160 по гр. д. № 617 по описа за 2010 г. от 7.6.2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО на ВКС/. Достатъчно е изразеното съгласие на служителя да бъде обучаван и ангажирането на доказателства за размера на разходите по обучението, както е в настоящия случай. Минимално необходимото съдържание на договора, посочено в чл.234, ал.2 от КТ, е било установено по делото с допустимите доказателствени средства, поради което не следва да се допуска касационно обжалване по първия въпрос на касатора.
Вторият въпрос за значението на начина на прекратяване на трудовия договор не е относим към изхода на делото, тъй като касаторът се е съгласил да заплати стойността на обучението независимо от основанието за прекратяване.
Третият въпрос касае правилото на чл.234, ал.3, т.1 от КТ, което според касатора не може да бъде пренебрегнато, а следва да бъде поставен срок на задължението за работа. Нормата на чл.234, ал.3, т.1 от КТ се отнася до възможността страните да уговорят задължение за работа за определен срок. Страните не са приели такава клауза, която не е част от задължителното съдържание на договора. Тази норма е диспозитивна-страните могат, но не са длъжни да уговарят посочените в ал.3 на чл.234 от КТ клаузи. Ето защо в случая няма нарушение на правната норма и въпросът не е от значение за изхода на делото, поради което не е основание за допускане на касационно обжалване.
По четвъртия въпрос за дължимостта на лихвите съдът се е произнесъл, прилагайки уговореното между страните в т.10/2/ от договора от 6.7.2004 г. Уговорката е действителна, отговаря на принципа на диспозитивното начало/чл.9 от ЗЗД/ и съответства на изложеното в решение № 160 по гр. д. № 617 по описа за 2010 г. от 7.6.2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО на ВКС разрешение, че по отношение на този вид договори са приложими общите договорни правила.
Между приложената от касатора съдебна практика на ВКС и изводите в обжалваното решение няма противоречие. Решение № 326 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 706 по описа за 2009 г. на ІV ГО на ВКС и решение № 168 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 896 по описа за 2009 г. на ІV ГО на ВКС са постановени при различна фактическа обстановка, а решение № 160 по гр. д. № 617 по описа за 2010 г. от 7.6.2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО на ВКС съответства на мотивите на решението на Варненския окръжен съд. Ето защо допускането на касационното обжалване не може да бъде мотивирано и с противоречие между обжалваното решение с приложената от касатора съдебна практика.
При този изход на спора А. П. Р. дължи на [фирма] 720 лв. разноски за касационното производство.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 447 от 7.03.2012 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по в. гр. д. № 315 по описа за 2012 г., в частта, с която е отменено решението на Варненския районен съд, гражданско отделение, девети състав, постановено по гр. с. № 7623 по описа за 2008 г. и е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата 5 783,02 лв., представляваща разходи за обучение на ответника за повишаване на квалификацията му, ведно с лихви за забава върху всяка една от дължимите разходи от момента на извършването им до предявяване на исковата молба.
ОСЪЖДА А. П. Р., ЕГН : [ЕГН], [населено място], [улица], вх. „Б”, ет.7, ап.38, да заплати на [фирма], [населено място], ул. „А. Далчев4 № 1, ЕИК[ЕИК] сумата 720/седемстотин и двадесет/ лв., представляваща разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: