1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
гр. София 14.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3310 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Х. Ж. Х., чрез адв.С. И. срещу решение № 524/22.03.2018 г., постановено по в.гр.дело № 1400/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 1805/03.05.2017 г. по гр.дело № 5739/2016 г. на Варненския районен съд и вместо него е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Х. Х. Х. на майката К. П. К. и е определено местоживеене на детето при нея на основание чл.127,ал.2 СК. Определен е режим на лични отношения на бащата Х. Ж. Х. както следва: всяка първа и трета седмица от месеца от 19.30 часа в петък до 18.00 часа в неделя с преспиване, един месец през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск, пет дни от пролетната ваканция, на рождения ден на бащата, през почивните дни на Новогодишните празници и рождените дни на детето на нечетна година и през почивните дни за Коледните и В. празници на четна година и е осъден Х. Ж. Х. да заплаща в полза на детето Х. Х. Х., чрез неговата майка и законен представител К. П. К. издръжка в размер на 130 лева месечно, считано от влизане на решението в сила до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване, с падеж – 5-то число на месеца, за който се дължи издръжката, със законната лихва върху всяка закъсняла вноска на основание чл.143 СК.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че в интерес на непълнолетното дете е упражняването на родителските права да бъде предоставено на майката, а не на бащата, че за да достигне до този извод съдът е обсъдил едностранчиво и непълно събраните по делото доказателства, като необосновано е приел, че родителските качества на майката са по-добри от този на бащата. Сочи, че липсата на изложени мотиви по направените възражения относно правилността на експертизата представлява съществено нарушение на процесуалните правила, но заедно с това е довело и до формиране на неправилни изводи у въззивния съд относно родителските качества на майката. Поддържа, че изводите на вещото лице, че майката е родителят с по-висок родителски капацитет не следва да се възприемат от настоящата инстанция, тъй като същите в значителна степен противоречат на разясненията на вещото лице, дадени в о.с.з. пред първоинстанционния съд при изслушване на експертизата, като същевременно в по-голямата си част изводите на СПЕ са направени с оглед твърдения на майката, изложени пред вещото лице. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че в конкретния случай бащата е родителят, отговарящ в по-висока степен на критерия родителски капацитет. Излага доводи, че неправилно въззивният съд не е възприел разказаното от детето за достоверно, че не е съобразил обстоятелството, че извън периода, през който детето е живяло и с двамата си родители в [населено място] периодът през който същото е живяло с майката е по-продължителен от времето, през което детето живее с баща си, че въпреки това момчето демонстрира по-силна привързаност и доверие към бащата. Неправилно според жалбоподателя по делото не е приобщен социален доклад, както и каквито и да е други доказателства относно актуалните към датата на постановяване на въззивното решение условия за живеене на детето в жилището, в което майката е заявила във въззивната си жалба, че ще отглежда детето – закупено от нея след иницииране на производството пред първоинстанционния съд жилище в [населено място]. Обстоятелството, че по делото са останали неизяснени условията за живеене и отглеждане на детето при родителя, в полза на който съдът е постановил упражняването на родителските права, според жалбоподателя прави въззивното решение необосновано. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение, като неправилно и вместо това се постанови друго, с което родителските права по отношение на детето Х. Х. се предоставят на бащата, като се определи местоживеене при последния и се определи съответната месечна издръжка, и режим на лични контакти с майката.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1.при спор за упражняване на родителски права съдът следва ли с оглед цялостната защита на интересите на непълнолетното дете, да се съобрази с желанието му при кого от родителите да живее, като го прецени в контекста на всички доказателства по делото, предвид и възрастта и пола на детето, наличието на синдром на родителско отчуждение и причините за него, родителските качества на всеки от родителите, средата, в която детето живее и учи, и как извеждането му от тази среда би се отразило на психическото и физическото му развитие, и възможността да има пълноценни отношения с двата родители, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. следва ли съдът да предостави родителските права и да определи местоживеене на детето с родител, условията за живеене в дома на който са останали неизяснени и неустановени по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. следва ли данните от социалните доклади във връзка с желанията, чувствата и преживяванията на децата да бъдат обсъдени от съда при решаване на дела за предоставяне на родителски права и определяне местоживеене на дете при единият от родителите, решен в противоречие с практиката на ВКС, 4. следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение на всички доводи и възражения на страните, както и да се изложат от съда ясни и точни мотиви, защо съдът счита за доказани или не определени факти и защо съдът счита възраженията на страните за неоснователни, решен в противоречие с практиката на ВКС, 5.допустимо ли е пред въззивната инстанция страна да изменя искането си за определяне на местоживеене на дете, като пред първа инстанция формулира съответното искане с конкретизиране на адреса и местоживеенето, а пред втора инстанция формулира искане за определяне на местоживеене без каквато и да е конкретизация по населено място и адрес, решен в противоречие с практиката на ВКС. Според жалбоподателя формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответницата по касационната жалба К. П. К., чрез адв.М. П. в писмен отговор е мотивирала становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.127, ал.2 СК.
От фактическа страна е прието, че страните – ищцата К. П. К. и ответникът Х. Ж. Х. нямат сключен граждански брак. Имат едно дете – Х. Х. Х., [дата на раждане] в периода на съпружеско съжителство на родителите. Прието е също, че при предявяване на иска по чл.127 СК се намират във фактическа раздяла. Ответникът и детето остават в семейното жилище. Бащата поема грижите за него и по силата на постановени в първоинстанционното производство привременни мерки ги осъществява в хода на процеса.
Съдът е приел, че със заповед № 8006 / 0040/ 07.04.2016г. на Дирекция“ Социално подпомагане“-В., К. П. К. е настанена дългосрочно в Кризисен център „ S.“ за лица претърпели домашно насилие към Фондация „S. – семейства в риск“ , [населено място]. Целта на социалната услуга е да бъде осигурена защитена среда и оказана социална и психологическа подкрепа за преодоляване на последствията от домашно насилие.
Прието е, че в производство по реда на чл.4, ал.1 от ЗЗДН, инициирано по молба на К. П. К., с решение по гр.дело №1827/ 2012г. В., в сила от 20.02.2013г., по отношение на майката и детето са наложени мерки на защита по чл.5, ал.1, т.1 и т. 3 от ЗЗДН. Приложена е ограничителна мярка- забрана на Х. Ж. Х., да приближава К. П. К., както и дома на родителите й в [населено място] за срок от седем месеца. Посочил е, че решението е постановено при безспорни констатации, че на 07.02.2012г. в присъствието на детето Х. е отправил обидни думи към молителката, насила я извел от общото жилище и не я допуснал да се прибере отново. Действията на ответника са квалифицирани като агресивни, засягащи честта и достойнството на пострадалата, с негативно въздействие върху емоционалната сфера и психика на детето.
Приел е, че поради влошените отношения с ответника майката и детето са настанени за няколко месеца в кризисния център към Фондация „S. – семейства в риск“, след което се преместват в [населено място]. Живеят в дома на родителите на К. до 31.05.2015г. Детето посещава детска градина. С решение по гр.дело № 315/ 2014г.на РС-Ловеч, в сила от 10.05.2014г., в полза на детето е присъдена месечна издръжка от 90лв., на основание чл.143, ал.2 от СК. Приел е също, че през този период бащата не поддържа редовни контакти с детето.
Според въззивния съд намерението на страните да заживеят заедно не променя техните взаимоотношения. В тази насока е съобразен факта, че за по-малко от година К. К. е принудена отново да напусне семейното жилище и да потърси закрила в Кризисния център, а по-късно да се премести в [населено място]. Прието е за безспорно, че бащата е ограничил достъпа до жилището и по този начин и възможността майката да живее с детето.
Съдът е приел, че устройването на ищцата с работа и самостоятелно жилище в града, където живеят нейните близки, е провокирано от поведението на ответника и изолацията, в която е поставена от него спрямо детето, че то е последица от цялостното му негативно отношение, а не планирана промяна в живота.
От правна страна е прието, че по въпроса кой от двамата родители е по-подходящ да осъществява пълноценно функцията по отглеждане и възпитание на детето следва да се съобразят указанията на Постановление №1 от 12.11.1974г. на Пленума на ВС. Възприета е т.II според която решението следва да се основава на интересите на децата , преценени с оглед на следните обстоятелства: родителски качества и морален облик на родителите, полаганите грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване на знания, трудови навици и др.; привързаността на детето и родителите, неговият пол и възраст, помощ от трети лица,социално обкръжение, жилищни и битови условия, други обстоятелства свързани с начина на живот. Посочено е, че според съдържанието на т.II от Постановление №1/ 1974г. под понятието „ интереси на децата“ се разбират всестранните интереси на детето по неговото отглеждане и възпитание, които са в контекста на цялостното развитие на личността.
Съдът е приел, че по данни от социалното и психологическо проучване бащата е насочен към осигуряване на базови потребности на детето- храна, облекло, хигиена, игри чрез спорт. Приел е също, че жилището е тристайно, но реално се ползват само хол и кухня, че детето не разполага със собствена стая, обзаведена по подходящ начин за учене, почивка и свободни занимания, че се подготвя за училище в стая, която бащата ползва за почивка, гледане на телевизия и слушане на радио. Посочил е, че условията в дома на бащата не са по-различни от тези, които майката може да предостави в по-маломерно жилище.
Прието е, че родителският капацитет е преди всичко качество на родителя да възпитава, умението му да разбира потребностите на детето и адекватно да го насочва в правилна посока за усвояване на знания, поведение и отношение към околните, основано на общоприети ценности в живота, взаимно уважение и толерантност, които ще подпомогнат неговото изграждане като цялостна личност.
Прието е също, че по делото има неоспорими данни, че бащата е допуснал прояви на домашно насилие спрямо майката в присъствието на детето, което е наложило да напуснат жилището, да потърсят защита в Кризисен център, а след постановяване на мерките на закрила по ЗЗДН да се преместят в друг град, че по негова вина майката и детето са принудително разделени. Приел е, че непосредствено преди завеждане на иска К. е настанена за втори път в Кризисен център. Според съда в морален аспект поведението на ответника е недопустимо и показателно за това, че той няма нужните качества да възпитава непълнолетния си син в семейните ценности, в уважение към отсъстващия родител.
Съдът е приел, че след раздялата на страните детето еднопосочно общува с баща си, че в процеса на воденото дело се установяват проблеми в отношението към майката и нейното присъствие в живота на Х., които се проектират от вещото лице като синдром на родителско отчуждение, от лека в средна степен само за една година. Вербално детето отхвърля майката като родител. На подсъзнателно ниво се нуждае от нея.
Прието е, че детето възприема безусловно баща си като авторитет, копира го в отношението към околните, чрез използване на думи и жестове, които не отговарят на възрастта му, не поставя под съмнение неговите реакции и отношение към майката. Върху него се проектира негативната нагласа на бащата към другия родител. Прието е също, че това състояние е пагубно, доколкото води до пълно и безвъзвратно отричане на майката като значима фигура от живота на Х..
Съдът е приел, че сезираната Дирекция„Социално подпомагане“ е провела срещи с детето и двамата родители, които са консултирани за необходимостта да се предприемат мерки за закрила „съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда“, и издала направление за ползването им м.май 2016г. Поради отказ на бащата изготвеният план за действия, включващ консултации с психолог, не е изпълнен.
Прието е, че на този етап бащата не показва заинтересованост да съдейства за подобряване на микроклимата в семейна среда и усвои необходимите умения за преодоляване на конфликти с майката, че пред съда се дистанцира, предоставяйки решението да посещават психолог на собствения си непълнолетен син, който според него е достатъчно голям, с изграден характер, да преценява сам. Посочил е, че в действителност, не разбира проблема и последиците за психическото развитие на детето.
Според въззивния съд установените факти разколебават тезата на защитата, че ответникът е родителят с по-голям потенциал да възпитава и се грижи пълноценно за сина си. Приел е, че обстоятелството, че бащата има предимство по показателите за възраст и пол на детето, а последното демонстрира привързаност, увереност и спокойствие, възприети от районния съд, няма определящо значение. Посочил е, че се преценява съпоставимо с останалите критерии за оценка – възпитателски качества и отношение към живота на детето, който включва множество компоненти от материално, интелектуално, емоционално и социално естество.
Въззивният съд е приел, че майката има силно желание да се грижи за детето и добри възможности да осигури подходяща среда на живот, обучение и развитие, че показва умение да поставя рамки на поведение, да го запознава с правилата и нормите, възприети в обществото, склонна е да обсъжда с него проблеми, да подпомага детето с обич и разбиране, без да бъде авторитарна. Приел е също, че майката осъзнава нуждата от специализирана помощ на социалната институция, работа с психолог в дългосрочен план, която да надгради отношенията и стабилизира детето психически и емоционално, че споделянето на общи интереси и дейности е важна част от развитието на детето, която отговаря на възрастта му.
Според съда констатациите на вещото лице за възпитателските качества на родителите, съпоставени с обсъдените данни по делото, дават приоритет на майката. Прието е, че няма безусловни доказателства, че нейното поведение поставя детето в риск, травмира уврежда психиката му, за разлика от наличните за поведението на бащата.
Съдът е приел, че последица от решението за родителските права е промяната в начина на живот на детето – град, училище, приятели, че тази промяна е наложителна да бъде възстановен баланса на ценностите, които формират детето в най-ранна възраст. Приел е също, че за изминалото време от раздялата на страните, бащата ги е пренебрегвал по собствената си преценка, че то няма нужда от майка и нейното присъствие води до скандали и конфликти, че е създал предпоставки за отчуждение, които са пагубни за детето.
При тези съображения е формиран извод, че първоинстанционното решение следва да се отменени, като неправилно и незаконосъобразно, и да се постанови друго, с което родителските права да се предоставят на майката, на основание чл. 127 , ал. 2 от ГПК .
Прието е, че на бащата следва да се определи режим на лични отношения с детето, както следва : всяка първа и трета седмица от месеца от 19.30ч. в петък до 18.00ч. в неделя с преспиване; един месец през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск; пет дни от пролетната ваканция, на рождения ден на бащата, пред почивните дни на Новогодишните празници и рождените дни на детето на нечетна година, и през почивните дни за Коледните и В. празници на четна година.
Съдът е приел, че при определяне на дължимата издръжка съобразява основно потребностите на детето, съответни на възрастта му, обучително ниво и извънкласни занимания, и доказателствата за доходите на страните. Приел е, че общата издръжка е в размер на 260лв., от която бащата може и следва да заплаща по 130лв. месечно, а разликата следва да се осигурява от майката, заедно с непосредствените грижи по възпитание. Приел е също, че издръжката се дължи от влизане на решението в сила, заедно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска с падеж- 5-то число на месеца, за който се отнася, до настъпване на основание за нейното изменение или прекратяване.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос.
С решение № 243/08.07.2014 г. по гр.дело № 7289/2013 г. на ВКС, IV г.о. по правния въпрос е възприета практиката на ВКС, според която желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание и се вземат предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата. В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, тъй като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с единия родител, имат важно, но не решаващо значение при преценката за упражняването на родителските права и на лични контакти. Изхождайки при тази преценка изключително от интересите на детето, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случаи следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Последното е от изключително значение в случаите, когато по делото е установено наличието на синдром на родителско отчуждение у детето спрямо единия от родителите.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. Изводът, че родителските права по отношение на детето Х. следва да се предоставят на майката съдът е извел като е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, като е съпоставил правнозначимите критерии по смисъла на ППВС № 1/12.11.1974 г. и е извършил цялостна преценка на интереса на детето. Решаващите правни изводи на въззивния съд са съобразени с посочената практика на ВКС. С оглед на това съдът преценява, че не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Съдът не обсъжда решение № 257/01.07.2015 г. по гр.дело № 711/2015 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, поради това, че със същото е разрешен правен въпрос, различен от поставения от жалбоподателя.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.127,ал.2 СК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, с която въззивния съд е съобразил решаващите правни изводи.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е хипотетичен – т.е. изведен е от факти, каквито не са приети за установени по делото. С оглед на това съдът преценява, че въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.
С решение № 332/19.05.2014 г. по гр.дело № 3697/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав се е произнесъл по правния въпрос: дали социалният доклад представлява доказателствено средство по дела за определяне режим на лични отношения между родители и деца и допустимо ли е той да свидетелства за отразените в него факти и да стои в основата на мотивите на съдебен акт. Прието е, че по силата на чл.14 от Конституцията на РБ децата са под закрилата на държавата и обществото. Принципите, мерките и дейностите за осъществяването на тази специална функция на държавата, гарантираща основните права на децата във всички сфери на обществения живот съобразно възрастта, социалния статус, физическото, здравословното и психическото им състояние, чрез осигуряване на подходяща икономическа, социална и културна среда, образование, свобода на възгледите и сигурност, са предвидени в Закона за закрила на детето /ЗЗД/. Държавната политика в тази насока се провежда чрез оправомощените за това държавни органи – Държавната агенция за закрила на детето, Дирекции „Социално подпомагане”, министъра на труда и социалната политика, министъра на вътрешните работи, министъра на образованието и науката, министъра на правосъдието, министъра на външните работи, министъра на културата, министъра на образованието и кметовете на общините.
Прието е, че сред мерките за закрила на децата в чл.15 ЗЗД е предвидено по всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, съдът или административният орган да уведомяват Дирекция „Социално подпомагане” /ДСП/. Участието на този специализиран орган в такива административни и съдебни процедури се осъществява чрез изпращането на представител, който изразява становище, а при невъзможност за явяване пред органа или съда – с представяне на доклад. Становището или докладът отразяват събраните при проведеното от социалния работник анкетиране конкретни данни, имащи значение при преценката на решаващия орган за интересите на децата. При определяне на мерките относно родителските права, включително режим на лични отношения, такива са данните във връзка с желанията и чувствата на децата, с полаганите грижи и отношението на родителите към тях, с възпитателските качества на родителите, с привързаността на децата, с възможността за оказване на помощ от трети лица, със социалното обкръжение, с материалните възможности на родителите и с други обстоятелства. Участието на ДСП е задължително при служебно произнасяне от съда по родителските права /чл.59, чл.70, чл.127 СК/, но по своя преценка с оглед задължението му да провери дали са защитени интересите на децата становище, респективно доклад, съдът може да поиска и при утвърждаване на споразумение между родителите /чл.49, чл.51, чл.59, чл.127 ал.1 СК/. Формиран е извод, че вземането на становище на ДСП в административни и съдебни процедури е гаранция за защита на публичния интерес при осъществяване на държавната политика за закрила на децата, осигурявайки всестранност и пълнота на събраните данни от значение за преценката за интересите на децата. Изричното предвиждане в закона на начините за изразяване на становището придава на доклада значение на доказателствено средство по дела, по които се засягат права или интереси на деца, включително по такива за определяне на режим на лични отношения с родители, удостоверяващо отразените в него обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид по отделно и в съвкупност с всички събрани такива при преценката дали са защитени тези интереси.
С решение № 447/08.12.2015 г. по гр.дело № 3067/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета съдебната практика по приложението на чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето, според която вземането на становище на Дирекция „Социално подпомагане” в административни и съдебни процедури е гаранция за защита на публичния интерес при осъществяване на държавната политика за закрила на децата; че съгласно уредената в закона процедура, дирекция „Социално подпомагане“ следва да изпрати представител, който да изрази становище по делото, а при невъзможност да предостави доклад. Предвид обстоятелството, че условията за живеене и отглеждане на детето при всеки един от родителите са от съществено значение в производства по спор за родителски права, съдът следва да положи усилия те да бъдат установени по делото, особено в случаите, когато поради процесуално бездействие на родителите или на единия от тях, по делото не са събрани гласни и писмени доказателства в тази насока. В тези случаи, предвид задължението си служебно да следи за закрилата на интересите на детето, съдът следва да даде указания и да търси съдействието на социалните работници от съответната дирекция „Социално подпомагане”, включително чрез възлагане изготвяне на социален доклад. Когато условията за живеене и отглеждане на детето при единия от двамата родители останат неизяснени, но въпреки това съдът постанови с решението си същият този родител да упражнява родителските права, решение би било необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон.
Съдебният състав е приел, че в случаите, когато съдът е уведомил дирекция „Социално подпомагане“ за образуваното дело, по което се засягат права или интереси на детето, то задължителната по закона процедура е спазена и няма пречка съдът да приеме дело за изяснено от фактическа страна дори и когато дирекция „Социално подпомагане” не е изпратила представител и не е представила доклад, но по делото са предприети всички мерки с оглед защита интереса на детето. Липсата на социален доклад относно битовите и финансови условия, с които разполага родителят за отглеждането на детето, не е процесуална пречка съдът да се произнесе по съществото на спора, доколкото по делото са събрани доказателства за тези обстоятелства.
Прието е, че при преценката дали спорът относно родителски права и мерки за лични контакти между детето и родителя може да бъде разрешен без по делото да е приет социален доклад по местоживеене и на двамата родители, следва да се изхожда от следното:
Съдът следва да разполага с данни за желанията и чувствата на детето по отношение на житейската ситуация, в която е поставено; за полаганите грижи и отношението на родителите към изпълнение на родителските им задължения; за възпитателските качества на родителите; привързаностите на детето; за възможността за оказване на помощ от трети лица, за социалното обкръжение, материалните възможности на родителите и пр. обстоятелства, от значение за нормалното му развитие. Тези данни следва да бъдат събрани от социалния работник при дирекция „Социално подпомагане” по настоящия адрес на детето (чл. 15, ал.6 ЗЗД) , а в случаите, когато Дирекцията е уведомена за започналото съдебно производство и не е изпълнила задълженията си, с всички допустими по реда на ГПК доказателствени средства, в т.ч. при необходимост и чрез изслушване на експерт психолог. Когато родителите живеят в различни населени места и детето е пребивавало за продължителен период само при единия от тях, съдът следва да приеме социален доклад по местоживеенето му, съответно – да събере доказателства за всички правно релевантни обстоятелства, касаещи интересите му. Съдът следва да събере и доказателства за условията на живот и при другия родител, макар и детето не е пребивавало в домът му продължително време, без в този случай да е задължително уведомяването на дирекция „Социално подпомагане”, съответно приемането на социален доклад – социалният работник по местоживеене на този родител не би могъл да се произнесе относно желанията и чувствата на детето в тази среда, а данни за финансовите и битови условия могат да бъдат събрани с всички доказателствени средства.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. В производството по делото са представени доклади от Дирекция „Социално подпомагане” – В. и социален доклад от Дирекция”Социално подпомагане” – Л. за реално полаганите грижи за детето в процеса на проучване и наблюдение, жилищни условия и среда, възпитание, обучение и социална интеграция, трудова ангажираност на всеки от родителите, роднински кръг, емоционална свързаност и стабилност. Данните от социалните доклади въззивният съд е взел предвид при преценката на родителските качества и възможности на всеки от родителите да осъществяват задълженията си по отглеждане и възпитание на детето. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същия въпрос съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.15,ал.6 от Закона за закрила на детето. Тези разпоредби са ясни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена обилна и трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
С т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
С решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Както е посочено и в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основа