8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 1187
гр.София 16.11.2010 година
Върховният касационен съд на Р. България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети септември двехиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ
БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. N 944 по описа за 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу решение № 270 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на П. апелативен съд, първи граждански състав.
Ответникът С. Р. Р. в писмения се отговор по чл.287, ал.1 ГПК поддържа, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с обжалваем интерес над 1000 лв. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С решение № 270 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. състав на П. апелативен съд е отменил решение № 38 от 27.04.2009 г. по гр.д. № 964/2008 г. на С. окръжен съд в частта, с която С. Р. Р. е осъден да заплати на [фирма],[населено място] сумата 743 557.05 лв., представляваща парична вреда от липси от отчетническа дейност, ведно със законната лихва върху 743 557.05 лв. от датата на откриване на липсата – 31.01.2008 г. до окончателното изплащане и е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от [фирма],[населено място] против С. Р. Р. иск за заплащане на сумата 743 557.05 лв., парична вреда от липси от отчетническа дейност към 31.12.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, от датата на откриване на липсата – 31.01.2008 г. до окончателното изплащане, като е осъдил [фирма],[населено място] да заплати на С. Р. Р. 14 872 лв., разноски по водене на делото, а в останалата обжалвана част е оставил в сила решението.
Касаторът не е въвел процесуалноправни и материалноправни въпроси съобразно изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърденията, че с обжалваното решение, П. апелативен съд се е произнесъл в полза на ответника, като е кредитирал неговите твърдения, основаващи се на недопуснати и непредставени пред съда доказателства, за които бил изтекъл преклузивния срок да бъдат представени и приети от първоинстанционния съд, както и че П. апелативен съд бил основал своето решение на залегналия в т.7Б от допълнителната експертиза на вещото лице отговор на поставения му въпрос, изграден единствено върху представени на вещото лице от ответника документи са общи оплаквания за незаконосъобразност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Във въззивното производство е било проведено едно съдебно заседание, в което за дружеството са се явили управителя М. М. и адвокат Г. Р. и от тяхна страна изявленията са били, че поддържат жалбата и няма да сочат други доказателства. Процесуалните представители на ответника, адвокатите Х. М. и Е. П. също така са заявили, че поддържат жалбата и нямат доказателствени искания. Позоваването в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на разпоредбите на чл. 143, ал. 2, чл. 266, ал.1, ал. 3, вр. с чл. 260, т. 6, чл. 273 във вр.с чл. 159, чл. 147, т. 1 ГПК няма относимост към процесуалната дейност на въззивния съд, тъй като в производството не са били предявени, както вече се посочи по-горе доказателствени искания, съответно съдебният състав не е провел произнасяне в съдебното заседание по чл. 268 ГПК по въпроси във вр. с чл. 266 ГПК и за това в така реализираните от втората инстанция съдопроизводствени действия не са обективирани правни разрешения, третиращи попълването на делото с доказателства по реда на чл. 268 ГПК. Като общо оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК трябва да се квалифицира и твърдението, че П. апелативен съд е основал своето решение на залегналия в т.7Б от допълнителната експертиза на вещото лице отговор на поставения му въпрос, тъй като същото твърдение не съдържа изведен от мотивите на съда правен въпрос, който да може да се съпостави с възприетото по приложените към касационната жалба съдебни актове. Необосноваване приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК в конкретния случай се дължи на неразграничаване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. По основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК / проверката за законосъобразност се извършва, ако атакувания съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване. Едва тогава жалбата се разглежда по същество – чл. 290, ал. 1 ГПК / в този смисъл са разясненията, дадени в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1 /.
П. от касатора доводи за необоснованост на допълнителната експертиза, както и за неправилната й оценка от въззивния съд съставляват общи оплаквания за незаконосъобразност по чл. 281, т. 3 ГПК, за които следва да се имат предвид изложените вече съображения за тяхната неотносимост към производството по чл. 288 ГПК. Неотчитането на процесуалноправното естество на експертизата като средство за доказване, на специфичния й правен режим е насочило касатора към въвеждането на основания по чл. 281, т. 3 ГПК вместо към формулирането на правни въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК. Процесуалното поведение на страната, квалифицирано от закона / чл. 200, ал.3 ГПК / като оспорване е предвидено, както по отношение на писмените доказателства /чл. 193 ГПК/, така и по отношение на заключението на вещото лице. Съгласно чл. 201 ГПК допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Ищецът сега касатор не е направил възражение срещу първоначалната и допълнителна експертиза относно обосноваността включително в частта, засягаща констатациите на вещото лице, за които сега в касационното производство излага оплаквания за незаконосъобразност. Документите, които е проверявало вещото лице в това число и посочените в касационната жалба са били включени в материалите, по които е работил експерта на основание определение от 22.01.2009 г. по гр.д. № 964/2008 г. на Окръжен съд – Стара Загора по чл.197, ал.1 ГПК и по отношение на тяхното изследване от експерт не се е развил процесуалноправен спор във въззивното производство. Ето защо ползването на тези документи и изводите на вещото лице не са породили въпроси, по които да се е произнесъл въззивния съд и да е дал процесуалноправни разрешения, съпоставими с други в казуалната или задължителна съдебна практика. При това развитие на процесуалното правоотношение, възприемането на констатациите по допълнителната експертиза, както и на други констатации на вещото лице от въззивния съд е било изцяло обусловено от преценка на доказателствената сила на експертизата, съобразно обосноваността й. Касаторът, обаче, не е формулирал правни въпроси с оглед това развитие на процесуалното правоотношение, въпреки, че е задължен да го направи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 1 /. Липсата на формулиран от касатора въпрос изключва възможността за разглеждане на допълнителни основания за допускане на касационното обжалване, тъй като допълнителните основания са хипотези, възникващи при разрешаване на материалноправния или процесуалноправни въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд. Във връзка с горното следва да се посочи, че позоваването на отразените в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК съдебни актове е ирелевантно при липса на посочени общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на настоящите мотиви, трябва да се отбележи, че с изключение на няколко от приложените от касатора съдебни актове, останалите не формират съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Така например: решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр.д. № 221/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. няма относимост към настоящия случай не само поради липсата на формулиран правен въпрос, но и поради липса на посочено в него правно разрешение, предвид цитирания от касатора пасаж, който е от мотивите на отмененото от ВКС въззивно решение; определение № 353 от 18.12.2008 г. по ч.търг. д. № 340/2008 г. на ВКС, І т.о. е постановено в производство по чл. 257, ал. 1 ГПК /по молба за определяне на срок при бавност/ и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 2 и т. 3; определение № 1036 от 05.08.2009 г. по гр.д. № 811/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и определение № 1090 от 01.09.2009 г. по гр.д. № 1004/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не съставляват съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 2 и т.3 /; определение № 394 от 08.07.2009 г. по ч.гр.д. № 370/2009 г., няма относимост към настоящия случай поради липсата на формулиран правен въпрос; решение № 2375 от 22.07.1981 г. по гр.д. № 1861/1981 г. на Върховния съд /ВС/, ІІ г.о. не формира сила на пресъдено нещо по правен спор и не съставлява съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 2 и т.3 /; решение № 2056 от 13.10.1958 г. по гр.д. № 5916/1958 г. на ВС, І г.о. по същите съображения не съставлява съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК; решение № 2899 от 28.04.2001 г. по адм.д. № 5369/2000 г. на Върховния административен съд се отнася до практика на административните съдилища. В т. 3 на ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК е изяснено, че понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища.
В І.2. на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК отново касаторът не поставя правни въпроси, а поддържа оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Същият твърди: „Апелативният съд необосновано и едностранчиво е кредитирал и всички недоказани твърдения на ответника и е отхвърлил нашите твърдения, за които са налице приети и допуснати доказателства по делото или за които ответникът не е проявил процесуална активност, когато законът му възлага доказателствената тежест”. Посочено е, че апелативният съд бил кредитирал документите и хипотезата, посочени в т.7Б от допълнителната експертиза, изложено е становището на касатора по редовността на представените в приложение № 1 регистри на счетоводна сметка и регистър на касата, коментирани са изводите на вещото лице в таблица № 7 от първоначалното заключение и изводите на въззивния съд, като се поддържа, че въззивната инстанция била процедирала в противоречие с практиката на съдилищата, чиито актове се цитират, като се обсъждат някои от тях. И в тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК поради неразграничаване на общите оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не е бил формулиран правен въпрос, съдържащ отклонения от установената задължителна или казуална практика. В тази връзка следва да се има предвид, че позоваването на решение № 24/10 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о. е неоснователно, тъй като въпросът по чл. 280, ал.1 ГПК трябва да съдържа правното разрешение, възприето от въззивния съд, което касаторът не сочи, позовавайки се на твърдение за нарушения по чл.12 ГПК, установими по чл.281, т.3 ГПК. Освен това както вече се отрази по-горе изводите на въззивния съд са основани на преценка на заключенията на вещото лице. Позоваването на решение № 2375 от 22.07.1981 г. по гр.д. № 1861/1981 г. на ВС е ирелеванто както поради липса на формулиран правен въпрос, така и поради това, че съдебния акт не се ползва със сила на пресъдено нещо / отменено е решение на Софийски градски съд и делото е върнато за ново разглеждане по чл. 207, б.”б” ГПК – отм./ и не съставлява съдебна практика / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 2 и т.3 /. Същите съображения са относими и към решение № 221 от 15.04.2002 г. по гр.д. № 677/2001 г. на ВКС, І г.о., решение № 954 от 10.01.2005 г. по гр.д. № 35/2004 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 1329 от 11.07.1995 г. по гр.д. № 2372/1994 г. на ВС, V г.о. Поради липса на въведен правен въпрос не е обосновано и противоречиво произнасяне по решение № 1372 от 12.10.2001 г. по гр.д. № 2662/2000 г. на ВКС, V г.о. /неправилно цитирано като номер и дата на съдебния акт в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК/.
В І.3. на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивната инстанция е нарушила разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Поддържа се и нарушение на чл.9 ГПК с приемането на недоказани от ответника твърдения за доказани с преклудирани или непредставени въобще доказателства. Изложението съдържа оплаквания, които следва да се квалифицират по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като засягат нарушения на процесуални правила при постановяване на въззивното решение, които се установяват в производство по чл.290 ГПК, при разглеждане на жалбата по същество, ако бъде допуснат касационния контрол. Правни въпроси, съдържащи отклонения от установената задължителна или казуална практика не са формулирани от касатора, а решенията, на които се позовава / решение № 699 от 02.11.2005 г. по гр.д. № 933/2004 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 1105 от 23.10.2008 г. по гр.д. № 2055/2006 г. на ВКС, ІV г.о. / са постановени при условията на чл. 218ж, ал. 1, второ изречение, втората алтернатива ГПК – отм., не формират сила на пресъдено нещо по правен спор и не съставлява съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т. 2 и т.3 /.
В І.4 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд с отхвърлянето на претенцията за възстановяване на парични суми не се е произнесъл по алтернативната претенция за липси на стоково – материални ценности, не обсъдил доводите на страната в писмените й защити пред първата и втората инстанция. Това твърдение засяга въпрос по чл.250 ГПК разглеждането, на който се извършва в друго производство и няма относимост към производството по чл.288 ГПК, а с цитирането на ППВС № 7 от 27.12.1965 г. без посочване на противоречиво разрешаван въпрос касаторът не е въвел основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
В ІІ.1 на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд не е съобразил изискванията на чл. 9, ал. 1, т.1, 2 и 3 от Закона за счетоводството и чл. 86 ЗДДС, приемайки, че неосчетоводени, невключени в дневниците за продажби и в справките – декларации по ЗДДС, неотчетени и сторнирани фактури на [фирма], Б.[фирма] представляват годни първични счетоводни документи и са посочени решения на ВАС. Не са поставени правни въпроси, съдържащи противоречиви разрешения чрез отразяване изводи на въззивния съд по тълкуване на материалноправни разпоредби, отклоняващо се от възприетото в задължителната или казуална съдебна практика. Въведени са оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за нарушения, които подлежат на установяване в друго производство при разглеждане на касационната жалба по същество, ако се допусне касационно обжалване на въззивното решение. И в тази част на изложението се цитират решения на ВАС / решение № 185 от 09.01.2006 г. по адм.д. № 3305/2005 г. на ВАС, І отд., решение № 191 от 09.01.2006 г. по адм. д. № 4027/2005 г. на ВАС, І отд., решение № 618 от 15.01.2010 г. по адм.д. № 10099/2009 г. на ВАС, І отд. /, за които както вече се посочи по-горе е прието, че не се включват в практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК / в този смисъл са разясненията в т. 3 на ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК/.
В ІІ.2 на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се твърди, че П. апелативен съд в нарушение на разпоредбите на чл. 103, ал.1 и чл. 104 ЗЗД относно прихващането на суми е допуснал прихващане на недължима от ответника сума. Според касатора въззивният съд приел, че сумата 385 818.90 лв. не се дължи на ищеца поради прихващането й със сумата 417 148.44 лв., за която ответникът представил разходооправдателни документи, признати от ищеца. Касаторът поддържа, че: „Така констатираното от въззивния съд прихващане и то без направено изявление /възражение/ в този смисъл от ответника е недопустимо и в разрез с всички доказателства, събрани по делото и практиката на Върховния касационен съд”. Посочени са три съдебни решения / решение № 238 от 04.05.1995 г. по гр.д. № 144/1995 г. на ВС, І г.о., решение № 475 от 18.02.1960 г. по гр.д. № 61/1960 г. на ВС, ІІ г.о., решение № 1050 от 03.07.2003 г. по гр.д. № 1818/2002 г. на ВКС, V г.о. /, от които е цитирана част от мотивите на първото по реда на изброяване. Твърдението на касатора за допуснато от апелативния съд прихващане не се подкрепя от данните по делото. В мотивите на въззивното решение не се съдържат доводи, от които да се констатира, че съдебният състав е разглеждал предпоставките на чл. 103 и чл. 104 ЗЗД по отношение на двете суми – 385 818.90 лв. и 417 148.44 лв. и че е допуснал компенсация. Липсата на произнасяне по този въпрос изключва възможността за мотивиране на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, а и касаторът не е поставил материалноправен въпрос, а поддържа оплаквания по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, неотносими към настоящето производство.
Поставянето на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК се състои във формулирането от касатора на приети от въззивния съд разрешения на правен въпрос в отклонение от установената задължителна или казуална съдебна практика. Този резултат не се постига чрез позоваване на основания по чл. 281, т.3 ГПК. Това е така, защото съществуването на противоречива съдебна практика не може да се обоснове с извеждане на правния въпрос от процесуалното поведение на въззивния съд, съответно от приложението на материалния или процесуалния закон от същия съд, за което се твърди от касатора, без да може да бъде установено в производството по чл.288 ГПК, че е реализирано при законнонарушения. П. по този начин доводи от касатора представляват предполагаемо становище за дадено от въззивния съд правно разрешение на материалноправен или процесуалноправен въпрос.
Касаторът не е установил наличие на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по посочения текст предполага обосноваване от касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т.4. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на цитираната разпоредба. Възпроизвеждането на нормативния текст на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е такъв довод. Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от него разноски за настоящето производство, които видно от договора за правна защита и съдействие от 19.05.2010 г. възлизат на сумата 20 000 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІV гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 270 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на П. апелативен съд, първи граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма],[населено място] да заплати на С. Р. Р., жив.[населено място], бул. ”П. Е.” № 155, вх. „Б”, ет. 6, ап. № 102 сумата 20 000 лв. разноски за настоящето производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: