О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1187
Гр.С., 20.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември през двехиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4820 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Окръжна Прокуратура В. срещу решение №.706/12.05.2014г. по г.д.№.410/14г. на Окръжен съд Варна.
Ответната страна Г. А. Ц. не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част – с която на ищцата са пресъдени на основание чл.2 ал.1 т.2 З. 8000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение, ведно със законната лихва считано от 4.06.08г. до окончателното изплащане, и 542,26лв. разноски, респективно ответникът е осъден да плати 70,96лв. разноски по сметка на Варненски районен съд. За да достигне до крайните изводи относно основателността на предявените искове, съдът е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищцата от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление по чл.209 ал.1 вр. с чл.18 ал.1 НК е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Установил е и, че незаконното обвинение й е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания, като е налице причинно следствена връзка между действията на длъжностни лица на ответната страна и увреждането. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразил – продължителността на наказателното производство /1 година и 8 месеца/, интензитета на преживените от ищцата негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката й /стрес, страх, срам от загубата на доброто име, затруднения в общуването й като адвокат с клиенти, довели до временната й десоциализация – странене от хора, недоверие, липса на пълноценен социален живот, здравословни проблеми – психично разстройство в адаптацията, хипертонична болест и др./, както и факта, че не е била наложена принудителна мярка за неотклонение, а прогнозата относно психичното й разстройство при започнатото медикаментозно и психологично лечение е добра, съдът е приел, че обезщетението от 8000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, като е обусловил правните му изводи по предмета на спора /ТР №.1/2009г. ОСГТК на ВКС/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите относно задължението да обоснове наличие на причинно-следствена връзка между обвинението и претърпените вреди и относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Сочи, че произнасянето е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – съответно т.11 от ТР 3/04г. и т.19 от ТР 1 от 4.01.04г. по отношение на първия въпрос и ППВС 4/68г. по втория.
Оплакването за наличие на противоречие с т.11 от ТР №.3 от 22.04.2004г. – съгласно която обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, и с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Оплакването за наличие на противоречие с Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС е също неоснователно. В цитираното от касатора постановление са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че не е била взета мярка за неотклонение/, интензитета на преживените от ищцата негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху начина й на живот, психиката й и здравословното й състояние. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие.
Не е налице и основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №.1/19.02.2010 по тълк. д. №.1/2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, по отношение на изведените от касатора въпроси не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не се касае за неясни и или противоречиви разпоредби, а във връзка с поставените въпроси е налице задължителна практика на ВКС – както цитираните по-горе ТР и ППВС, така множество решения по чл.290 ГПК /напр. реш. №.532/24.06.2010 по г.д. №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/ 22.06.2010г. по г.д. №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д. №.1916/2009, IV ГО/, която не се нуждае от осъвременяване.
С оглед на изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По посочените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №.706/12.05.2014г. по г.д.№.410/14г. на Окръжен съд Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: