5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1188
[населено място] 10.12. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Д.
гр.дело №3519 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. К. Е. от [населено място], чрез процесуален представител адв.Д., срещу решение от 11.02.2015г., постановено по в.гр.д.№18956/2014г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 01.09.2014г. по гр.д.№10173/2013г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от А. К. Е. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.В., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от А. К. Е. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно и отмяната на дисциплинарното й уволнение, извършено със заповед №308/08.01.2013г; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност ”управител на магазин”; за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставя въпрос: „задължен ли е съдът при преценката на доказателствата във връзка със законосъобразността на уволнението, служебно и без изрично възражение на страните да изследва дали дисциплинарната власт е упражнена от лицето, което действително я притежава, в това число и хода на дисциплинарното производство; не е ли елемент от установяване законосъобразността на уволнението, което е в доказателствена тежест на ответника-работодател да установи, че лицето, подписало заповедта за дисциплинарно уволнение „за работодател” е лице, на което надлежно са делегирани правомощия за това от законния представител на работодателя, дори и ако ищецът не е направил изрично възражение в тази насока”. К. сочи, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №6 от 11.012013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГК на ВКС, като счита, че противоречието се изразява в това, че „действително, допустимо е делегиране на работодателска власт, в това число и дисциплинарна, но това трябва да е изрично доказано по делото” и в противоречие с решение №451 от 23.01.2012г. по гр.д.№130/2011г. на ВКС, ІІІг.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че „допустимо е дисциплинарната власт да бъде осъществена и по заместване или по трудова функция, стига това да се става произволно, а по опредени правила”. Поставените от касатора въпроси не са разрешени в посочената от него задължителна съдебна практика, а по разрешените в нея въпроси по настоящото дело не се е развил спор, а по повод на оплаквания във въззивната жалба, становището на въззиваемия-работодател е, че лицето, подписало заповедта за дисциплинарно уволнение „за работодател” като страна по трудовото правоотношение е лицето, което е носител на работодателската правоспособност – управителя на дружеството-работодател.
К. поставя въпрос: „задължен ли е съдът при преценка на доказателствата във връзка със законосъобразността на уволнението, служебно и без изрично възражение на страните да изследва дали е спазена процедурата за налагане на дисциплинарно наказание по чл.193 КТ; следва ли да се приеме за надлежно осъществена процедурата по чл.193 КТ ако липсват данни по делото кой от името на работодателя е инициирал тази процедура”. По така поставения въпрос касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с решение №66 от 03.04.2014г. по грд.№3413/2013г. на ВКС, ІІІг.о. С представеното решение на ВКС не е разрешен поставения от касатора въпрос. В константната практика на ВКС се приема, че законът не установява специална форма за изслушването или искането на писмени обяснения, поради което изпълнението на това задължение на работодателя може да се доказва с всички доказателствени средства по ГПК. Отделно, в представеното решение на ВКС е прието, че от съществено значение е обясненията да са стигнали до работодателя и той да се е запознал тях, за да се гарантира законовото изискване работникът или служителят да упражни правото си на защита. В настоящият случай, както и в разглеждания в приложеното решение на ВКС случай, в самата заповед и посочено, че са спазени изискванията на чл.193, ал.1 КТ, т.е. работодателят е запознат с обясненията на наказаното лице и ги е оценил.
К. счита, че по въпросите: „налице ли е преклузия за излагане на оплаквания от ищеца във въззивната жалба, при положение, че приетото за законосъобразно уволнение от първата инстанция не е доказано да е извършено от надлежно упълномощено от работодателя лице, в това число и инициирането на дисциплинарната процедура по чл.193 КТ; основателен ли е отказът на въззивния съд да разгледа това оплакване, при положение, че ищецът е изложил аргументи в тази насока в писмената си защита пред първоинстанционния съд и е изложил същите оплаквания във въззивната жалба, оспорвайки изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на уволнението и проведената дисциплинарна процедура”, въззивното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, но не сочи такава.
К. поставя въпрос: „длъжен ли е работодателят да мотивира подробно заповедта за уволнение и ако препраща в нея към други актове, констатиращи нарушения, следва ли тези актове да са връчени на уволненото лице, заедно със заповедта за налагане на дисциплинарното уволнение”, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №266 от 26.09.2011г. по гр.д.№311/2011г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието, че „ако в мотивите на заповедта на работодателя, по силата на която на работника или служителя е наложено дисциплинарно наказание, наказанието е обосновано с факти и обстоятелства, съдържащи се в документи, издадени от работодателя, в които се посочени нарушителят, извършеното нарушение и кога то е извършено, следва да се приеме, че заповедта е мотивирана съгласно изискването на чл.195, ал.1 КТ и посочените документи се считат инкорпорирани в нейното съдържание, само ако те са били доведени до знанието на работника или служителя преди налагане на дисциплинарното наказание”. В случая в заповедта за дисциплинарно уволнение са посочени нарушителят, извършеното нарушение и кога то е извършено, а докладната записка е посочена в заповедта като акт, с който са били констатирани нарушенията на трудовата дисциплина, както е прието и във въззивното решение. Поради това не е налице соченото противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС.
К. поставя въпрос: ”отговаря ли на изискванията на чл.195, ал.1 КТ заповед за дисциплинарно уволнение, в която не е посочено конкретно мястото на извършване на нарушението, както и разпоредбите или правилата, които са били нарушени”. Поставеният въпрос не е от значение за конкретното дело, тъй като в процесната заповед за дисциплинарно уволнение е посочено място на извършване дисциплинарните нарушения и са посочени нарушения на трудовата дисциплина по чл.187 КТ. Отделно, не е посочена от касатора практика на ВКС, на която той счита, че въззивното решение противоречи по поставения от него правен въпрос. Представено е решение №393 от 07.10.2011г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че: „Разпоредбата на чл.195, ал.1 ГПК предвижда точно определи изисквания за съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае се до задължителни реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, времето на извършване, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага. Липсата на само едно от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл.195, ал.1 КТ е императивна”. В случая в заповедта за дисциплинарно уволнение се съдържат всички реквизити, които предвижда тази императивна норма предвижда: нарушителя, нарушението, кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага.
К. поставя въпрос: ”при положение, че работодателят не мотивирал дали визираните в заповедта за уволнение нарушения са основание за налагане на най-тежката дисциплинарна санкция на основание своята като съвкупност или всяко едно поотделно е основание за налагане на такова наказание, оправомощен ли е съдът да упражни това право вместо работодателя, ако установи, че част от визираните в заповедта нарушения не са извършени от уволненото лице”, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, но не сочи наличието на такава. Отделно, въззивното ршение не противоречи на задължителната практика на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 17.06.2010г. по гр.д.№626/2009г. ІІІ ВКС, в което е прието, че при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказания съдът е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение – респ. относно това дали работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189 КТ, като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя като изложи своите фактически и правни изводи относно нейната правилност, респ. неправилност. Дали нарушението, извършено от жалбоподателя, попада в кръга на тези нарушения, които обуславят налагане на най-тежко наказание зависи винаги от конкретната преценка на относимите доказателства по спора. Всяко едно от нарушенията, посочени от работодателя в заповедта за уволнение е самостоятелно основание за обосноваване на наложеното дисциплинарно наказание – в този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д.№4240/2008г. на ВКС, ІVг.о.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не представя доказателства за извършени такива за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.02.2015г., постановено по в.гр.д.№18956/2014г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
П.: ЧЛЕНОВЕ: