О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1191
гр. София, 11.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5238/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. С. И. срещу решение № 298 от 17.06.2015 г. по гр. дело № 392/2015 г. на Русенски окръжен съд.
В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът О. С. И. поддържа, че касаторът не е извел правен въпрос, а в приложението доводите му засягат обосноваността на решението. Ответникът счита, че изводите на въззивния съд са правилни, а решението не противоречи на представените от жалбоподателя решения.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Русенски окръжен съд е отменил решение № 185 от 19.02.2015 г. по гр. дело № 5386/2014 г. на Русенски районен съд и е уважил исковете, предявени от О. С. И. против В. С. И. по чл. 31 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко – продажба на недвижими имот, предмет на нотариален акт № 6 от 18.12.2012 г., т. ХІІ, рег. № 7518, дело № 1605 от 2012 г. на нотариус А. Ф., рег. № 629 на НК, вписан вх. рег. № 18317 от 19.12.2012 г., акт № 53, т. 49, дело № 9822 на СВ – Р. и по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 2/6 идеални части от същия имот, като е присъдил в полза на ищеца разноски в размер на сумата 492.54 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че към момента на сключване на договора за покупко – продажба на процесния имот – 4/6 идеални части от апартамент в [населено място], прехвърлителят С. И. е бил в състояние, в което не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното от него и да ръководи постъпките си. В мотивите на обжалваното решение е прието освен това, че наследодателят на страните е бил поставен под пълно запрещение след сключване на договора, с решение № 88 от 07.03.2014 г. по гр. дело № 1116/2013 г. на Русенски окръжен съд, влязло в сила на 28.03.2014 г. Съдът е констатирал, че ищецът има качеството на наследник по закон на С. И., починал на 15.08.2014 г. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Г. Г., Й. П., М. И., които е преценил по реда на чл. 172 ГПК, като е посочил, че техните показания не се оборват от показанията на свидетелката Н. и свидетеля И.. За последните двама съдът е приел, че те сочат факти, възприети еднократно и в рамките на кратък период от време, както и е приел, че тези свидетели нямат трайни лични впечатления и не сочат данни, които да установяват наличието на способност за извършване на правни сделки от страна на наследодателя на страните. Въззивният съд е приел въз основа на показанията на свидетелите, посочени от ищеца заключението на вещото лице – психиатър. Съдът е направил извод за основателност на иска с правно основание чл. 31 ЗЗД, а предвид изхода на спора по този иск е приел основателност на иска за установяване на собственост.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е поставен правен въпрос, въпреки, че формулирането на правен въпрос е задължение на касатора, неизпълнението на което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, които жалбоподателят не е съобразил при изготвянето на приложението. В случая жалбоподателят твърди, че „съдът се е произнесъл по съществен материално правен въпрос и го е решил в противоречие с практиката на Върховен касационен съд”, но не го излага. В „съображенията” за това твърдение касаторът е посочил, че „въззивния съд, се е произнесъл в противоречие със закона и константната и дългогодишна практика на ВКС по искове по чл. 31, ал. 1 от ЗЗД – за унищожаване на сделка, сключена от дееспособно лице, ако то при сключването и не е могло да разбира или ръководи действията си”. Посочването на иска, по който се е произнесъл съда, както е процедирал касатора не е поставяне на правен въпрос, тъй като общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е фактическия състав на претенцията, а разрешеният от съда правен въпрос, по който са изложени мотиви, обуславящи изхода на спора. Решаващите изводи на въззивния съд съдържат правни разрешения, по които касаторът следва да постави въпроси за тяхното съответствие с разрешенията в практиката, съответно за нейната правилност или актуалност при твърдение за неточно приложение на закона или да обоснове значението на въпросите, по които се е произнесъл съда за развитието на правото при липса на съдебна практика. Не се въвежда правен въпрос и със съпоставяне на мотиви от касационни решения с мотиви от обжалваното въззивно решение, без обосноваване на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Такава съпоставка е направил жалбоподателя, цитирайки част от изречение от мотивите на въззивното решение, а именно текста: „Макар да липсват категорични доказателства, установяващи състоянието на С. И. към момента на сключване на договора …”, което е сравнил с текста :„една константна и дългогодишна съдебна практика: „неспособността на прехвърлителя да разбира и ръководи действията си към момента на сделката, трябва да е установена по несъмнен начин /категоричен/ начин”, който според него изразява практика на ВКС. За да се съпоставят мотиви на въззивното решение с разрешения в съдебната практика трябва преди това да е формулиран правен въпрос, тъй като общото основание за допускане на касационен контрол – въведен от жалбоподателя правен въпрос се проявява чрез допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, които при позоваване на задължителна или казуална съдебна практика са правните разрешения на въззивния съд и ВКС или други съдебни инстанции, формирани по идентични въпроси. С оглед разясненията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС за това, че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба и предвид липсата на въведени правни въпроси в приложението към касационната жалба на В. И. следва да се приеме, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В тази насока са и разясненията в т. 1 от посоченото по – горе тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС, съгласно които неформулирането на конкретен правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В допълнение към изложените съображения трябва да се отбележи, че неправилната интерпретация на мотивите на въззивния съд, както и неразграничаването на основанията за допускане на касационно обжалване от основанията, приложими при разглеждане на касационната жалба по същество са довели до необосноваване приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неправилната интерпретация от ответника по претенциите на фактическите и правни констатации на окръжния съд се свежда в случая до поддържането на фактически необоснованото твърдение, че съдебният състав се бил отклонил от разрешенията в съдебната практика за момента, към който трябва да съществува невъзможност за разбиране или ръководене на действията на лицето, сключило договора в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, както и за установяването на тази невъзможност по несъмнен начин. Това твърдение на касатора в приложението е фактически необосновано, тъй като въззивният съд не е приел извод, различен от изводите в приложените касационни решения /решение по гр. дело № 872/2008 г. на състав на ВКС, ІV г.о., решение по гр. дело № 3237/2008 г. на състав на ВКС, ІІ г.о., решение по гр. дело № 251/2008 г. на състав на ВКС, ІV г.о., решение по гр. дело № 6178/2007 г. на състав на ВКС, ІІ г.о., решение по гр. дело № 4497/2007 г. на състав на ВКС, ІV г.о./, т.е. въззивният съд не е изложил мотив, че неспособността на прехвърлителя да разбира и ръководи действията си към момента на сделката не трябва да е установена по несъмнен начин. Крайният извод на съда е, че към момента на сключване на договора прехвърлителят С. И. е бил в невъзможност да разбира и ръководи действията си. Този извод е направен въз основа на съдебно – психиатричната експертиза и обясненията на вещото лице за продължителния ход на заболяването на С. И.. Заключението на вещото лице за релевантния момент за преценка на ситуация и взимане на решение от наследодателя е дадено алтернативно – отсъствие на способност за такава преценка у С. И. към момента на сключване на процесния договор при кредитиране показанията на свидетелите, посочени от ищеца и наличието на способност за такава преценка у С. И. към момента на сключване на процесния договор при кредитиране показанията на свидетелите, посочени от ответника. В тази връзка липсата на данни за психичното състояние на С. И. към момента на сключване на процесния договор и съответно наличието на данни за това негово състояние към други периоди, преди и след сключване на договора, позволяващи на вещото лице да отговори на поставената му задача са преценени от съда, като достатъчни за извеждане на мотиви за обсъждане дееспособността на наследодателя към релевантния момент. Ето защо, като е приел, че към момента на сключване на договора наследодателят е бил в невъзможност да разбира и ръководи действията си, кредитирайки показанията на свидетелите на ищеца, въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в приложената практика, която е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а не по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както неправилно я квалифицира касатора. Доводите за доказаност на твърденията, че наследодателят е бил в състояние да разбира и ръководи действията си, защото сделката била извършена пред нотариус, както и че въззивният съд се бил позовал на свидетелски показания, които били пристрастни и не давали представа за състоянието на прехвърлителя към момента на сключване на сделката, а също така се позовал на експертиза, направена две години след сделката са доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които са неотносими в производството по чл. 288 ГПК и с които не могат да се релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 298 от 17.06.2015 г. по гр. дело № 392/2015 г. на Русенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: