2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1191
гр.София, 21.11.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4323 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Т. Г. срещу решение № 12 от 6.2.2014 г. , постановено по в. гр. д. № 541 по описа за 2013 г. на Варненския апелативен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 553 от 21.03.2012 г. по гр.д. № 2082 по описа за 2011 г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения от И. Т. Г. срещу М. И. И. и А. К. И. установителен иск за дължимост на сумата от 260 000 лв. по силата на договор за кредит от 6.10.2008 г.
Касаторът твърди, че решението на Варненския окръжен съд е необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните проблеми:
1.Съпругата на ответника, с която бракът междувременно е прекратен, не е подала касационна жалба, не е задължителен другар, поради което спрямо нея първоначалното решение на въззивния съд, с което искът е уважен, е влязло в сила.
2. Длъжен ли е въззивният съд при връщане на делото за ново разглеждане да обсъди новооткрити и нововъзникнали доказателства, представени своевременно и незасегнати от преклузията, или е длъжен само да се съобрази с указанията на ВКС ?
3. Изпълнението на част от облигационното задължение представлява ли признание за съществуването му? Към писмената защита пред въззивния съд касаторът е представил нови доказателства, които според него установяват частично плащане на дълга с пощенски запис.
4. Касаторът излага подробни съображения защо според него е неправилно първото решение на ВКС, с което делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Счита, че в нотариалния акт е записано предоставянето на парични средства, следователно е доказано фактическото им предаване.
Моли настоящата инстанция да допусне касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по поставените въпроси.
Ответниците по жалбата М. И. И. и А. К. И. считат, че не са налице предпоставките за допускане на решението на Варненския апелативен съд до касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират за присъждане на 6 248 лв. разноски за касационното производство.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
След възражение в заповедното производство касаторът е завел установителен иск за дължимост на сумата от 260 000 лв., представляваща даден на М. И. Т. и А. К. И. кредит. Като доказателство за сключения договор касаторът е представил нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 43, том 5, рег. № 16794, дело № 754 от 6.10.2008 г., в който е записано, че той предоставя кредит в размер на 260 000 лв. Варненският окръжен съд, ГО, VІ състав, е отхвърлил иска с решение № 553 от 21.03.2012 г. по гр.д. № 2082 по описа за 2011 г. С решение № 12 от 17.01.2013 г. по гр. д. № 346 по описа за 2012 г. Варненският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил иска, приемайки, че нотариалният акт представлява пълно доказателство за предаване на сумата от 260 000 лв. Върховният касационен съд е допуснал касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по въпроса дали нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека, инкорпорираща в себе си и съглашение за предоставяне на парична сума в заем, представлява пълно доказателство за възникването на заемно правоотношение по смисъла на чл.240 от ЗЗД при липса на изявена от страна на заемополучателя воля по отношение на факта на реалното получаване на паричната сума. С решение № 420 от 21.11.2013 г., постановено по гр. д. № 3176 по описа за 2013 г. на ВКС, ІV ГО, е прието, че по този въпрос въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, тъй като в нотариалния акт липсва изрично изявление за предаване на заетата сума, поради което няма пълно доказване на заемния договор между страните. Делото е върнато за ново разглеждане на Варненския апелативен съд, тъй като не е било приложено заповедното производство, за да се установи допустимостта на предявения установителен иск. При новото разглеждане на делото въззивният съд е констатирал, че искът е допустим, но е приел, че е неоснователен, тъй като посредством нотариалния акт за договорна ипотека не се доказва предаването на сумата. Ето защо с обжалваното от касатора решение Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е бил отхвърлен. Първият въпрос, поставен от касатора, е дали въззивният съд не е следвало да постанови решението си само спрямо ответника М. И., тъй като А. И. не е подавала касационна жалба, вече не му била съпруга и не е необходим другар. Въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора процесуално нарушение, тъй като първоначалното въззивно решение е било отменено изцяло от ВКС, включително и спрямо А. И.. Затова въззивното решение правилно е било постановено по отношение и на двамата ответници, поради което първият въпрос на касатора не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият и третият въпрос на касатора са обусловени от обстоятелството, че към писмената си защита при повторното разглеждане на делото пред Варненския апелативен съд неговият пълномощник е приложил писмени доказателства за частично плащане на дълга по заемния договор. Пълномощникът обаче не е поискал приемането на тези доказателства, не е обосновал допустимостта на събирането им пред втората инстанция съгласно разпоредбите на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, поради което въззивният съд не ги е приел и не ги е обсъдил. Следователно в случая касаторът изобщо не е поставил пред въззивния съд въпроса дали тези доказателства са новооткрити и новосъздадени, за да прецени този съд дали е допустимо тяхното приемане и обсъждане, затова вторият въпрос не е от значение за изхода на делото. Тъй като доказателствата не са приети по съответния ред и не могат да установят частично изпълнение, третият въпрос на касатора също е неотносим към спора.
Останалите аргументи в изложението на касатора касаят правилността на въззивното решение по съществото на спора, но не съдържат правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, поради което не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд.
При този изход на спора касаторът дължи на ответниците по жалбата 6 248 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 от 6.2.2014 г. , постановено по в. гр. д. № 541 по описа за 2013 г. на Варненския апелативен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА И. Т. Г., ЕГН [ЕГН], да заплати на М. И. И.-ЕГН [ЕГН], и А. К. И.-ЕГН [ЕГН], сумата 6 248/шест хиляди двеста четиридесет и осем/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: