О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1192
София, 11.12.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5067/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Й. И., подадена чрез адв.М. от САК, и по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С. от Апелативна прокуратура [населено място], срещу решение № 1173 на Апелативен съд [населено място], постановено на 04.06.2015г. по в.гр.д.№ 826/2015г. Предмет на първата касационна жалба е въззивното решение В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 45 от 06.01.2015г. по гр. д. № 788/2014г. на Софийски градски съд В ЧАСТТА, с която като краен резултат искът му срещу Прокуратура на Република България е отхвърлен за разликата над 2000лв. до пълния предявен размер 25100лв., представляваща обезщетение по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди, пряка последица от повдигнато обвинение за престъпление по чл.333,пр.1, вр. с чл.330, ал.2, т.1, вр. с ал.1, пр.1, вр. с чл.20, ал.3 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 13.05.2013г. /влизане в сила на оправдателната присъда/ до окончателното изплащане. Предмет на касационната жалба на Прокуратурата на Република България е въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която претенцията по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважена в размер 2000лв., ведно със законната лихва от 13.05.2013г. /влизане в сила на оправдателната присъда/ до окончателното изплащане.
В касационната жалба на ищеца Л. Й. И. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поддържа, че в обжалваното решение въззивният съд , като е определил занижен размер на обезщетение, се е произнесъл по материалноправния въпрос „за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, свързан със задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението”, който е решаван противоречиво от съдилищата. Твърди, че е налице противоречива съдебна практика като при идентични случаи размерът на обезщетението е по-голям от процесния. Позовава се на следните решения: Решение № 1544 от 21.03.11. г., СГС, ГО, IV-Г с-в. по в. гр. дело № 873/08 г., Решение № 111 от 07.10.2009 г. на ВнАС, ГО, в. гр. дело № 273/09 г., Решение № 848/2010 г., AC-П., ГО, в. гр. дело № 702/10 г., което с Определение № 713 от 09.06.2011 г., ВКС, III ГО, гр. дело № 459/11 г. не е допуснато до касационно обжалване, и на Решение № 78/04.06.0910 г., AC-П., ГО, в. гр. дело № 135/09 г., което с Определение № 76 от 20.01.2010 г., ВКС, IV ГО, гр. дело № 1527/09 г. не е допуснато до касационно обжалване.
В изложението си касаторът поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК защото при постановяването на обжалваното решение са решени съществени въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Счита, че такива са въпросите: „ 1. Когато едно и също наказателно производство е било прекратено и впоследствие възобновено, следва ли при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразното обвинение да се включи целият период на наказателното производство независимо от изтеклата давност?; 2. Погасява ли се по давност искът за неимуществени вреди за периода преди възобновяването на наказателното производство, когато между прекратяването и последващото възобновяване са изтекли повече от пет години?”
Ответната страна по тази жалба – Прокуратура на Република България, не взема становище.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Прокуратурата, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т.1 и на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: решение № 3/13.02.2012г. по гр. д. № 637/2011г. на IІІ гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010г. по гр. д. № 1381/2009г. на ІV гр. отд. на ВКС и решение № 256/11.02.2011г. по гр. д. № 657/2009г. на САС. Формално се поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба Л. Й. И. в представен писмен отговор чрез адв. М. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че видно от материалите по нохд № 311/2003 г. на Плевенския районен съд и нохд № 601 от 2012 г. на Плевенски окръжен съд, ищецът е обвинен за престъпление по чл. 333, вр. с чл. 330 от НК, заради това че на 30.01.2003г., около 3 часа, в [населено място] в съучастие е повредил чрез взрив жилищна сграда на значителна стойност в размер на 40 000 лв. към датата на взривяването и по този начин причинил материални щети на стойност 813.90 лв. Наказателното производство е образувано с постановление за задържане като уличено лице от 05. 02. 2003г. на РП – П.. С определение от 07.02.2003 г. на Плевенския районен съд, 4-ти с-в, потвърдено с определение от 11.02.2003г. на Плевенския окръжен съд, е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. С определение от 28.02.2003 г. по ЧНД 549/2003г. по описа на Плевенския районен съд взетата мярка за неотклонение е изменена на парична гаранция в размер на 1 000 лв. С постановление от 28.07.2003г. на Плевенската окръжна прокуратура, наказателното производство спрямо ищеца е прекратено. На 09.07.2012г. Софийска градска прокуратура е повдигнала ново обвинение, че ищецът умишлено е склонил към съизвършителство на 30.01.2003 г. в [населено място] за извършване на повреда на жилищна сграда чрез взрив, причинил материални щети на стойност 813.90 лв., и представляващ опасност за живота на З. Т. и малолетния Т. Т. – престъпление по чл. 333, предл. 1, във връзка с чл. 330, ал.2, т.1 във връзка с ал.1, предл. 1 във връзка с чл. 20, ал.З от НК. С влязла в сила присъда на 13.05.2013г. подсъдимият – ищец в настоящото производство, е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение.
При така приетото за установено съдът е приел от правна страна, че отговорността на правозащитните органи е обективна и възниква при наличие на изчерпателно посочените в закона основания. Предпоставка за ангажиране на отговорността по чл.2, ал.1 т.З от ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е уличено в извършване на престъпление по НК, повдигнато му е обвинение, а впоследствие е оправдано с влязла в сила присъда. Разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, като субекти на тази отговорност могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинения за престъпления от общ характер – в случая Прокуратурата на Република България. Действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или не представлява престъпление или поради образуването му след амнистиране на деянието или погасяване на наказателното преследване по давност. Приел е също, че Държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, като обезщетението се определя глобално по справедливост (чл. 52 ЗЗД), като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, или производството е прекратено и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване. Посочил е и това, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл.162 от ГПК (чл. 130 ГПК отм.). На следващо място размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението са продължителността на наказателното производство; тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът на взетата мярка за неотклонение, има ли разгласяване чрез медиите, има или влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и др. При спазване на тези критерии е обосновал извод, че сумата 2000лв. е достатъчна да репарира претърпените от ищеца вреди. По отношение на направеното възражение от страна на прокуратурата, че в първоинстанционното решение липсва произнасяне по отношение на своевременно релевираното възражение, че искът за вреди, последица от първото повдигнато обвинение, е погасен по давност, съдът е счел, че същото е неоснователно. В тази връзка е посочил, че макар и да липсва изрично произнасяне по отношение на така направеното възражение, първоинстанционния съд е съобразил този факт при определяне на размера на обезщетението. Като неоснователно е приел и възражението, направено във въззивната жалба на ищеца, че съдът не е отчел задържането под стража при определяне на размера на обезщетението. Посочил е, че този довод не следва да бъде споделен, с оглед обстоятелството, че тази мярка за процесуална принуда е упражнена при първото повдигане на обвинение, за което е изтекъл срокът за ангажиране на отговорността на ответника.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Поставеният в изложението на касатора И. въпрос „за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, свързан със задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението” не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като е формулиран общотематично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд. Същевременно този въпрос е привързан към становището на касатора за неправилност и необоснованост на решението поради определяне на занижен размер обезщетение. Тези доводи са касационни основания по чл.281 ГПК. Същите не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Касационната инстанция в рамките на мотивирано изложените оплаквания по чл. 281 ГПК проверява валидността, допустимостта на въззивното решение, като и правилността му. Тази проверка обаче се извършва само след предварителна селекция за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по обосновка, дадена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Не се установява и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 т.2 ГПК – въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения. С тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Въпросите : „ 1. Когато едно и също наказателно производство е било прекратено и впоследствие възобновено, следва ли при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразното обвинение да се включи целият период на наказателното производство независимо от изтеклата давност? и 2. Погасява ли се по давност искът за неимуществени вреди за периода преди възобновяването на наказателното производство, когато между прекратяването и последващото възобновяване са изтекли повече от пет години?” са правно разрешени и обуславящи изводите на съда , но не е налице поддържаното допълнително основание. По принцип това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал тезата си защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не е изложил и съображения в горния смисъл. Поради изложеното не може да се обоснове извод, че поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК е налице.
Не са налице и поддържаните от касатора Прокуратура на Република България основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На следващо място не може да се приеме и това, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика по този въпрос. В съдебните си актове различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпяната вреда да бъде репарирана, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; определеният размер е завишен. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
На последно място не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Същото е посочено бланкетно без обосновка от страна на касатора защо счита, че произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода страните следва да понесат разноските, така както са ги сторили в касационното производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1173 на Апелативен съд [населено място], постановено на 04.06.2015г. по в.гр.д.№ 826/2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: