О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1194
Гр.С., 24.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември през двехиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4629 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. К. срещу решение на Софийски Апелативен Съд, І с., №.641/4.04.14г., постановено по г.д.№.3643/13г.
Ответната страна А. Л. К. я оспорва; претендира разноски.
Контролиращата страна Софийска апелативна прокуратура не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е отхвърлен. За да достигне до този извод е приел, че в случая безспорно установеното тежко и неизлечимо заболяване на осиновеното през 1999г. непълнолетно /родено 1997г./ дете /аутизъм/ не е основание за прекратяване на осиновяването му. Посочил е, че нормалната, подкрепяща и изграждаща връзка между баща и син се характеризира с всетдайна и самопожертвователна грижа на бащата, която намира израз в нормативно закрепените негови задължения /чл.125 ал.1 СК/ да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование, лични и имуществени интереси; че тези задължения не отпадат, ако детето страда от слабоумие или душевна болест, че описаното трайно отчуждение и необратимо разстройство в отношенията между страните е настъпило основно поради действията и бездействията на жалбоподателя, който, дълбоко огорчен от невъзможността да има значими и удовлетворяващи отношения със сина си, е напуснал семейното жилище и е занемарил изпълнението на голяма част от родителските си задължения, чието изпълнение е жизнено необходимо за оцеляването на болния му син, като не може да черпи права от собственото си виновно поведение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, като е обусловил правните му изводи по предмета на спора /ТР №.1/2009г. ОСГТК на ВКС/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за спора: „Дали тежкото психиатрично заболяване, което е станало известно след осиновяването, и липсата на словесен и вербален контакт между осиновител и осиновен, са сериозна причина, която разстройва отношенията между тях? Липсата на общуване с осиновения при условията на загубено преди това родно дете момче не е ли утежняващо за отношенията обстоятелство, водещо до непреодолимо желание за прекратяване на изпитваната мъка? Може ли някой да накара родител да забрави изгубеното си родно дете и морално ли е съд да задължава някого да се грижи за човек, с когото не може да общува и не е създадена родствена връзка като между баща и дете?”. Поддържа се, че въпросите са решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – реш. №.2738/19.11.71г. по г.д.№.2320/71г., определение №.111/9.03.09г. на Трето ГО ВКС, реш. №.170/22.08.13г. по г.д.№.902/12г., както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Първият въпрос е от значение за спора, но същият не е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, визирана в чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не съставлява такава по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС цитираното от касатора решение №.2738/19.11.71г. по г.д.№.2320/71г. – тъй като е постановено при действието на ГПК/отм./. С. определение №.111/9.03.09г. по г.д.№.97/09г. на Трето ГО ВКС е постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК, но касае неотносим към настоящия спор въпрос – кои лица имат право да продължат започнал процес за прекратяване на осиновяването по чл.64 ал.1 т.3 СК, в случай, че смъртта на осиновителя настъпи в течение на производството. Третият посочен от касатора акт – решение №.170/22.08.13г. по г.д.№.902/12г. на ВКС, ІV ГО, е постановен по реда на чл.290 ГПК, но не е налице противоречие с приетото в него. Решението изяснява предпоставките, които обуславят наличието на двете основания по чл.106 ал.1 т.2 СК за прекратяване на осиновяването – тежко провинение от едната страна и наличие на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновител и осиновен. В същото е прието, че обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен, могат да са най-различни и не може да бъдат посочени изрично; те може да са проява и на виновно поведение на едната от страните или и на двете страни, или да не са свързани с такова, а да са обективни, или да са резултат от поведение и действия на трети лица; преценката дали сочените от ищеца в исковата молба обстоятелства разстройват отношенията между страните е в правомощието на съда във всеки конкретен случай, като тази преценка законът не свързва с установяване на вина, а само с установяване на наличието на такива обстоятелства. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с горецитираното решение. Позоваване на тази задължителната практика се съдържа и в самото въззивно решение, като съдът, на база своята преценка за конкретния случай, е достигнал до извод, че не е налице основанието на чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК, вкл. предвид тежкото заболяване на осиновения. Евентуално несъгласие на касатора с изложените мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че не са налице обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК. Останалите формулирани от касатора въпроси не са абстрактни – каквито има предвид чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни, фактически, свързани с обстоятелствата по настоящото дело. Предвид изложеното те не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация също не е налице. Съгласно т.4 на ТР №.1/19.02.2010 по тълк. д. №.1/2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване предвид първия поставен от касатора въпрос, не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не се касае за неясни или противоречиви разпоредби, а във връзка с нормата на чл.106 ал.1 т.2 СК е налице и задължителна практика на ВКС – цитираното по-горе решение №.170/22.08.13г. по г.д.№.902/12г. на ВКС, ІV ГО. В него изрично е посочено, че за да се отговори на въпроса дали са налице обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновител и осиновен, трябва да се направи конкретна преценка; тези обстоятелства могат да бъдат най-различни и не могат да бъдат посочени конкретно; преценката дали сочените в исковата молба обстоятелства дълбоко разстройват отношенията между страните е в правомощията на съда във всеки конкретен случай. Касае се за отговор на въпрос, който е конкретен, а не правен, на който може да се даде принципен отговор. Конкретната преценката е въпрос по съществото на спора, а не въпрос, по който може да се допусне касация. Налице е задължителна практика, която пояснява релевантната разпоредба. От постановяването й не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, поради което и не се налага ново тълкуване на горепосочената правна норма, различно от съдържащото се във вече наличната задължителна практика.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска.
Разноски на ответната страна не се пресъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им.
Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски Апелативен Съд, І с., №.641/4.04.14г., постановено по г.д.№.3643/13г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: