6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
гр. София, 07.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2750/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Университетска многопрофилна болница за активно лечение (УМБАЛ) „Света Марина“ ЕАД, ЕИК103562052, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Христо Смирненски“ № 1, чрез процесуални представители – юрисконсултите В. и Р. против решение № 506/19.04.2019 г. по гр. д. № 284/2019 г. на Окръжен съд – Варна.
Ответникът по касационната жалба – Н. К. С., чрез пълномощника си адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 124/10.01.2019 г. по гр. д. № 11146/2018 г. на Районен съд – Варна, ГО, 50-ти състав за уважаване на предявените от Н. К. С. против УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД – гр. Варна обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният във вр. с чл.225, ал. 1 КТ, както и с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ – съответно за:
– признаване за незаконно на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 120/04.06.2018 г. въз основа на заповед № Р-317/04.06.2018 г., и двете на изпълнителния директор на ответната болница – търговско дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ и неговата отмяна;
– възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението му длъжност „лекар специализант“ при ответника;
– осъждане на ответното лечебно заведение да заплати на ищеца сумата от 10 269. 09 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 06.06.2018 г. до 06.12.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 20.07.2018 г., до окончателното й изплащане; на сумата от 1 144 лева, представляваща брутно допълнително трудово възнаграждение на ищеца по клинични пътеки за м. май 2018 г. и сумата от 858 лева, представляваща неизплатена част от дължимото му обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 15 работни дни (от тях 2 работни дни за 2016 г., 7 работни дни за 2017 г. и 6 работни дни за 2018 г.).
За да постанови посочения правен резултат въззивният съд е установил съществуващото между страните по делото трудово правоотношение, с източник трудов договор от 10.11.2006 г., по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „лекар специализант“ в Клиника по клинична хематология при ответната болница. Посочено е, че трудовата функция на така заеманата длъжност се изразява в лечебно-диагностични и рехабилитационни дейности, свързани с медицинското обслужване на пациентите, като сред задълженията по длъжностна характеристика са и тези по спазването на правилника за устройството, дейността и вътрешния трудов ред в структурата, етичните норми, както и изискванията за здравословни и безопасни условия на труд. Прието е за безспорно по делото, че със заповед № РД-01-2014/16.06.2017 г. на министъра на здравеопазването е утвърден списък по чл. 266а, ал. 2 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина (ЗЛПХМ), в който фигурира лекарствения продукт „Блеомицин“, чието прилагане в случая по нареждане на ищеца спрямо пациент на болницата е вменено във вина на първия, като осъществяващо „друго тежко нарушение на трудовата дисциплина“ по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Установено е също, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ работодателят – ответник е изискал писмени обяснения от ищеца по образуваното срещу него дисциплинарно производство относно обстоятелството, че в нарушение на чл. 37а от Наредба № 28 от 09.12.2008 г. за устройството, реда и организацията на работата на аптеките и номенклатурата на лекарствените продукти, е приготвил лекарствени продукти за лечение на пациенти на територията на Клиниката по клинична хематология, при условие, че същите следва да бъдат приготвяни в болничната аптека. Отчетени са и данните, позволяващи индивидуализация на извършеното нарушение – събрани чрез депозираното пред работодателя писмено обяснение на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице. Според там изложената фактология се касае за постъпил на лечение в клиниката по клинична хематология пациент, страдащ от „болестта на Хочкин“, на който по нареждане на ищеца е извършена манипулация на 28.03.2018 г. с предоставени от самия болен медикаменти, които не се реимбусират от НЗОК и не са на разположение на болничната аптека, при което същите са разтворени и приложени венозно според препоръките на производителя в самата клиника. Трудоводоговорната връзка с ищеца е прекратена със заповед на изпълнителния директор на ответната болница от 04.06.2018 г., връчена на 05.06.2018 г., поради дисциплинарното му уволнение, за извършени „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“ по чл. 190, т. 1, т. 7 КТ, а именно описаното по-горе поведение в разрез с нормата чл. 37а, ал. 1 и 2 от Наредба № 28 от 09.12.2008 г. за устройството, реда и организацията на работата на аптеките и номенклатурата на лекарствените продукти (при което ищецът в качеството си на „лекар-специализант“ в Клиника по клинична хематология на УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, е наредил на дежурната медицинска сестра да разтвори и приложи венозно неразрешен за употреба в Република България лекарствен продукт „Блеомицин“, приготвен извън болничната аптека на ответното лечебно заведение – закупен в чужбина и осигурен от пациента). Инстанцията по същество е приела, че останалите посочени като извършени от ищеца нарушения на трудовата дисциплина (че като лекар без специалност няма право самостоятелно, без друг лекар-специалист да определя лечението на основно заболяване; че в историята на заболяването на въпросния пациент липсва решение на Клиничната комисия по хематология за лечение с този медикамент и че така е застрашено здравето на медицинската сестра при разтварянето на продукта в клиниката, поради неговата токсичност) не са послужили като основание за ангажиране на дисциплинарната му отговорност, а само са констатирани от работодателя в обосноваване на наложеното наказание по чл. 188, т. 3 КТ. Изложени са мотиви, че тези допълнително констатирани нарушения са извън обсега на дисциплинарното производство, тъй като за тях не са поискани обяснения по реда на чл. 193 КТ и формално не могат да бъдат разглеждани по същество от съда – от една страна и от друга – че предмет на заповедта е само и единствено допуснатото от привлеченото към дисциплинарна отговорност лице нарушение на чл. 37а от Наредба № 28 от 09.12.2008 г., за което е и ангажирана тя. Според въззивният съд макар в случая да са спазени формалните изисквания към заповедта за дисциплинарното уволнение – вкл. е налице и яснота за датата на твърдяното нарушение, доколкото самият ищец сочи мястото и датата на извършената манипулация с лекарствения продукт, както и името на пациента, с което му е обезпечена възможността да упражни адекватно правото си на защита в съдебния процес – при преценката на съвкупния доказателствен материал по делото се налага, че тя е незаконосъобразна. Направен е извод, че формално извършеното нарушение на нормата на чл. 37а от Наредба № 28/2008 г. не съответства по характер и тежест на предвидената в закона най-тежка дисциплинарна санкция – уволнение, т.е. то не е тежко нарушение на трудовата дисциплина, като елемент на състава по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. В тази връзка са развити доводи, че липсва законова пречка въпросният лекарствен продукт да се прилага на територията на страната и не е налице хипотеза на „неразрешен за употреба“ медикамент, доколкото същият фигурира изрично в утвърдения списък по чл. 266а, ал. 2 ЗЛПХМ. Несъответствието между нарушение и санкция е обосновано и с аргументи, че в случая лекарственият препарат е разтворен и приложен от медицинско лице в клиника по хематология според указанията на производителя, което предполага спазването на условията за безопасност при работа и създаване на подходяща среда за приготвянето на медикамента, а това е идеята на законодателя при установяване на правилата за регламентиране на тази специфична дейност. Медицинските лица са запознати с условията за здравословни и безопасни условия на труд, още повече в инструкциите за употреба на лекарствения продукт се съдържат изрични указания за работа с медикамента. Съдът е приел също и че не е установено лекарството да е приготвено от медицинската сестра в нарушение на тези правила или на друго място извън клиниката, за да обоснове извод за неправилното му разтваряне или прилагане. Отчетено е и чистото дисциплинарно минало на ищеца, както и обстоятелството, че не е налице трайно и системно неправомерно поведение от негова страна в разрез с установената трудова дисциплина, а се касае за еднократно допуснато нарушение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени въпроси, които страната отнася за разглеждане в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение.
Във връзка с произнасянето на въззивния съд по осъдителните претенции – за обезщетение при принудителна безработица и за неизползван платен годишен отпуск, както и за дължимото трудово възнаграждение, касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр. д. № 432/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение по гр. д. № 1558/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение по гр. д. № 895/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на ВКС, ІV г.о. – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Изложението в тази му част обаче не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, който да е обусловил изхода на делото по предявените осъдителни искове и да е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по предмета на спора в посочената част. Вместо това страната релевира оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, които са неотносими във фазата по селектиране на касационната жалба, в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се има предвид, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение – по чл. 281, т. 3 ГПК (вж. постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК). Съгласно там даденото обвързващо тълкуване поставеният правен въпрос удовлетворява общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК когато е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от втората инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непосочването на правния въпрос от значение за конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (така отново разясненията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт). Ето защо, след като не се сочи релевантен въпрос, който да осъществява общо основание липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.
Повдигнатите за разглеждане въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са следните:
1. „Може ли нарушаването на императивна законова разпоредба относно начина, по който следва да бъде разтворено дадено лекарство, с оглед защита на здравето на персонала и пациентите, да се счита за маловажен случай?“;
2. „С оглед преценката при определяне тежестта на дисциплинарното наказание следва ли да не се счита за тежко нарушение на трудовата дисциплина когато не са настъпили опасни за здравето на персонала и пациентите последици, но е съществувала реална опасност това да се случи?;
3. „При определяне на едно нарушение на трудовата дисциплина като тежко следва ли да се отчита фактът, че извършването му води до реална опасност за здравето на персонала и пациентите?“ и
4. „Възможно ли е да се приеме, че няма нарушение при прилагане на медикамент, включен в списъка по чл. 266а ЗЛПХМ, спрямо конкретен пациент, когато отсъстват останалите предвидени в закона условия относно реда и начина на приложението на медикамента?“.
Така поставените въпроси също не удовлетворяват общо основание за допускане на касационно обжалване. На първо място те са изведени от становището на страната по правилността на въззивния съдебен акт и изразяват несъгласието й с там дадените правни разрешения по съществото на спора. Съгласно разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт за да е релевантен, въпросът следва да притежава други характеристики, каквито в случая не се установяват. На второ място, въпросите са зададени хипотетично и са свързани с обсъждане и преценка на доказателства, а това, както се посочи вече в настоящото изложение, е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.
Непоставянето на правен въпрос има за последица – само по себе си – недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо и по тези въпроси не следва да се допуска касационен контрол.
За пълнота на изложението е необходимо да се изтъкне, че страната не е мотивирала и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поддържано в двете хипотези на нормата, съобразно с указанията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ не е обосновано, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяна на законодателството или обществените условия. Основанието по същата норма – „въпрос, който е от значение за развитието на правото“ не е обосновано, с оглед на твърдение за липса на съдебна практика, чрез извеждане на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение също не формира предпоставка за достъп до касация.
За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В разглеждания случай, в изложението към касационната жалба очевидната неправилност се свързва и извежда от твърденията на жалбоподателя за необоснованост и незаконосъобразност в изводите на въззивния съд относно приетата несъразмерност на извършеното нарушение на трудовата дисциплина с наложеното дисциплинарно наказание, както и за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закон. С оглед обаче на разгледаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.
В обобщение се налага, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора ответникът по касационна жалба има право сторените разноски в касационното производство, които следва да се възложат в тежест на касатора, за което е направено нарочно искане. Видно от договора за правна защита и съдействие ищецът Н. К. С. е направил разноски за адвокатски хонорар в размер на 700 лв., посочени да са платени в брой. Извършеното плащане на горната сума е удостоверено от договора за правна услуга, имащ в тази част характер на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Затова жалбоподателя ще следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна сумата от 700 лв. – разноски за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 506/19.04.2019 г. по гр. д. № 284/2019 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Света Марина“ ЕАД, ЕИК 103562052, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул. „Христо Смирненски“ № 1 да заплати на Н. К. С. от същия град сумата от 700 (седемстотин) лева – разноски за касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.