О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София, 14.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №4497/2018 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№17709/15.10.2018 г., подадена от адвокат И. Д. – процесуален представител на А. Л. Х. и Г. З. Х., и двамата от [населено място], против въззивно определение №2883/26.9.2018 г. по в.ч.гр.д.№4009/2018 г. по описа Софийския апелативен съд, ТК, 13 състав, с което е потвърдено определение №11997/28.5.2018 г. по гр.д.№15369/2015 г. по описа на Софийския градски съд,ГО, I-14 състав с което производството по делото е прекратено, поради липса на компетентност на българския съд и определяне като компетентен съответния съд в Кипър.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че обжалваното определение е правилно, тъй като компетентността на съда се определя съгласно правилата на Регламент №1215/2012 г. на ЕП и на Съвета /в сила от 10.01.2015 г./, като релевантни са страните и предмета на спора, поради което неоснователни възраженията за приложение на КМЧП и ГПК. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл.4 от регламента, визиращ общата компетентност, на чл.7, уреждащ специалната компетентност в полза на по – слабата страна – раздели 3, 4 и 5, на изключителната компетентност – чл.24, на изрично договорената компетентност – чл.25 и компетентността извън посочените – чл.26, като е акцентирал на последната, съгласно която извън компетентността, която произтича от други разпоредби на Регламента, компетентен е този съд на държавата – членка, пред който се яви ответникът. Досежно тази разпоредба е прието, че това правило не се прилага, когато ответникът се яви, за да оспори компетентността на съда или когато друг съд има изключителна компетентност по сила на чл.24, т.е. ако ответник по дело с международен елемент не оспори своевременно компетентността на съда на държавата-членка, която не следва от регламента, се приема, че мълчаливо е формирана воля за учредяване на международна компетентност.
Относно процесния случай апелативният съд е приел за безспорно, че е налице оспорване компетентността на българския съд от страна на ответницата, като определянето на компетентния съд следва да стане при прилагане на правилата на регламента, и когато не е налице специална, изключителна или договорена компетентност е налице общата такава – по местоживеенето на ответника. Предвид събраните по делото доказателства съдът е стигнал до извод, че не се установява ответницата А. И., която е гражданка на Република Кипър,да има местоживеене в Република България/нито постоянен, нито настоящ адрес/, и при наличие на такъв в [населено място]/Република Кипър/, нещо което не се оспорва от ищците, компетентен да разгледа спора е съответният съд в Република Кипър. Не са зачетени доводите на ищците са приложение на чл.7 от регламента, предвиждащ специална компетентност по дела, свързани в договор – в съдилищата по мястото на изпълнение на договорното задължение или по отношение на спорове, повдигнати срещу учредител, доверителен собственик или бенефециер на доверителна собственост, създадена по силата на закон или на писмен документ, или на устна договореност и доказана писмено в съдилищата на държавата – членка, където се намира доверителната собственост. Въз основа изложеното, съдът е стигнал до извод, че в процесния случай претенцията на ищците не произтича от договор, какъвто е имало между тяхната наследодателка и „Райфайзенбанк България“ АД, но и между нея и ответницата, нито от доверителна собственост/тръст, попечителски фонд и др./.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частните касационни жалбоподатели молят да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.3 и ал. 2 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Следва ли сезираният съд да квалифицира иска още в „процеса относно процеса“, преди доклада по делото по чл.146 ГПК, с оглед правилното издирване и прилагане на неотносима към предмета на спора норма от Регламент (ЕО) №1215/2012 г. на ЕП и Съвета, уреждаща международната компетентност на съда по правен спор с трансграничен характер, доколкото приложимата материалноправна норма е в пряка връзка при определяне подсъдността на спора с оглед правилата на наднационалното законодателство ? и 2. Как следва да се установи пред българския съд, че ответникът има местоживеене по смисъла на Регламент №1215/2012 г. на територията на Република България и кои са допустимите доказателствени средства за доказване на фактическата връзка на едно лице с територията на Република България, за да бъде обоснована компетентността на българския съд по смисъла на регламента ?
По първия въпрос като основание се сочи и чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се сочи определение №270/19.02.2015 г. по гр.д.№7175/2013 г. на ВКС, IV г.о. Като основание за допускане на въззивното определение се сочи и разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното определение до касационно обжалване и отмяната му.
Ответницата по частната касационна жалба А. И., посредством процесуалния си представител – адв. Н. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.276 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба, представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответницата по касация съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо поради което е процесуално допустима. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Първият от поставените въпроси, а именно „Следва ли сезираният съд да квалифицира иска още в „процеса относно процеса“, преди доклада по делото по чл.146 ГПК, с оглед правилното издирване и прилагане на относимата към предмета на спора норма от Регламент (ЕО) №1215/2012 г. на ЕП и Съвета, уреждаща международната компетентност на съда по правен спор с трансграничен характер, доколкото приложимата материалноправна норма е в пряка връзка при определяне подсъдността на спора с оглед правилата на наднационалното законодателство ?“ е относим към разпоредбата на чл.140 ГПК, т.е. към правомощията на първоинстанционния съд по т.н. доклад. Оплаквания във въззивната жалба по този въпрос, както и изводи на въззивната инстанция по него не са направени. За първи път този въпрос е повдигнат едва в настоящото производство, но той не може да бъде разрешен в него, поради преклудиране на възможността за поставянето му още пред въззивния съд.
По втория от поставените въпроси, а именно „Как следва да се установи пред българския съд, че ответникът има местоживеене по смисъла на Регламент №1215/2012 г. на територията на Република България и кои са допустимите доказателствени средства за доказване на фактическата връзка на едно лице с територията на Република България, за да бъде обоснована компетентността на българския съд по смисъла на регламента ?“, цитираното решение №270/19.02.2015 г. по гр.д.№7175/2013 г. на ВКС, IV г.о., ведно с ангажираните по спора не установяват по категоричен начин, че ответницата по исковата молба е имала местопребиваване на територията на Република България. Този въпрос не е въведен като оплакване своевременно.
Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК – очевидна неправилност. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №2883/26.9.2018 г. по ч.гр.д.№4009/2018 г. по описа Софийския апелативен съд, ТО, 13-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: