О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
Гр.София, 14.03.2018г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2398 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. И., [населено място] срещу решение № 997/02.05.2017г., постановено по гр.д.№ 2739/16г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1597/22.02.2016г. по гр.д.№ 4608/2014г. на Софийския градски съд в частта за отхвърляне на предявения от касатора против Застрахователна компания „О. л.”, дружество регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания О. – клон България”, иск за заплащане на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 60000 лв. до предявения размер на претенцията от 100000 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че при ПТП на 03.05.2013г. ищецът по иска – настоящ касатор е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получените травматични увреждания, причинени му от водач на автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е преценил причинените увреждания – счупена раменна кост и увреждане на десния мишничен нервен сплит, за чието излекуване се налагала нова операция и специализирано лечение, поради незарастване на счупената кост и намален размер на движенията на раменната става; продължителността и интензивността на причинените битови неудобства, физически и психически болки и страдания; младата възраст на пострадалия – 32 години, активен, служащ в полицията и грижещ се за семейството си, както и социално – икономическите условия в страната.
Касаторът поставя въпроса, свързан с приложението на принципа на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определя на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда не само да посочи всички конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, формиращи този размер, но и да ги прецени в тяхната съвкупност. Позовава се на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/27.10.2017г.).
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставеният въпрос е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК (включително цитираните от касатора решение № 171/18.11.2016г. по т.д. № 2811/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 151/02.11.2016г. по т.д. № 2629/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 226/08.12.2016г. по т.д. № 2940/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 199/30.11.2016г. по т.д. № 2432/2015г. на ВКС, IІ т.о., решение № 84/15.08.2016г. по т.д. № 1308/2015г. на ВКС, II т.о. и решение № 36/08.03.2016г. по т.д. № 507/2015г. на ВКС, I т.о.) и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и други), съгласно която за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. Така, в решенията на ВКС, посочени от касатора, по-високи от определеното от въззивния съд по настоящия спор обезщетение са присъдени за значително по-тежки увреждания, включващи и черепно – мозъчни травми (решение № 84/15.08.2016г. по т.д. № 1308/2015г. на ВКС, II т.о. и решение № 36/08.03.2016г. по т.д. № 507/2015г. на ВКС, I т.о.), а в решение № 171/18.11.2016г. по т.д. № 2811/2015г. на ВКС, II т.о. обезщетението от 100000 лв. е определено за счупвания на бедрена кост, на петна кост, на фаланга на пръст и други увреждания с необратим характер и трайна инвалидизация. Обезщетения в размер, сравнително близък до определения за ищеца, са присъдени за увреждания, изразяващи се в счупвания на долни крайници, с последващи остатъчни затруднения и трайна загуба на трудоспособност (решение № 151/02.11.2016г. по т.д. № 2629/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 226/08.12.2016г. по т.д. № 2940/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 199/30.11.2016г. по т.д. № 2432/2015г. на ВКС, IІ т.о. за съответно 60000 лв., 50000 лв. и 55000 лв.).
В настоящия случай, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, а именно: момента на настъпване на вредите, вида и характера на уврежданията, продължителността и интензитета на болките и страданията, причинения физически и психически дискомфорт, продължителността и прогнозата за оздравителния и възстановителния период, възрастта на пострадалия и социално – икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на ПТП, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователя, както и съдебната практика при сходни увреждания. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, съответно е относима към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК. Различният изход в съдебните решения, на които се позовава касаторът, се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съставът на ВКС определя на сумата от 100 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 997/02.05.2017г., постановено по гр.д.№ 2739/16г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Г. И., [населено място], [улица] да заплати на Застрахователна компания „О. л.”, дружество, регистрирано в Република К., упражняващо търговска дейност на територията на Република България чрез регистриран клон „Застрахователна компания О. – клон България”, [населено място], [улица]-.. сумата от 100 лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.