О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№120
гр.С., 09.02. 2011 година
Върховният касационен съд на Р. Б., Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1062/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Е. Г. М. от[населено място], общ.Д. ч., обл.В. е подал касационна жалба вх.№ 12633 от 12.04.2010 год. срещу въззивното решение № 239 от 25.02.2010 год. по в.гр.дело № 1609/2006 год. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставено в сила решение № 1700 от 07.07.2006 год. по гр.дело № 3161/2004 год. на Варненския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу И. А. Й. и С. В. Й. иск за установяване, че е собственик на дворно място с площ 845 кв.м., представляващо УПИ ХVІ-142 в кв.24 по плана на[населено място], при граници: улица, УПИ VІ-145, УПИ ХVІІ-142 и УПИ V-179.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси: а/ погасява ли се правото на собственост върху придобит чрез покупко-продажба недвижим имот, ако не е установено друг да е осъществявал фактическа власт върху него, с позоваване на решение № 2704 от 31.12.1966 год. по гр.дело № 1962/1966 год. на ВС, ІІ г.о. и б/ може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля, с позоваване на тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС, т.12; тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, т.19; решение № 221 от 15.04.2002 год. по гр.дело № 677/2001 год. на ВКС, І г.о. и решение № 78 от 10.02.1986 год. по гр.дело № 868/1985 год. ВС, ІІ г.о.
Ответниците по тази касационна жалба И. А. Й. и С. В. Й. са на становище, че оплакванията са неоснователни.
Касационна жалба вх.№ 12273 от 08.04.2010 год. срещу въззивното решение № 239 от 25.02.2010 год. по в.гр.дело № 1609/2006 год. на Варненския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от касаторите срещу Е. Г. М., Т. М. П. и П. М. П. искове за признаване за установено, че са собственици на дворно място от 700 кв.м.-УПИ ХV-142 в кв.24 по плана на[населено място], както и на дворно място от 845 кв.м., представляващо УПИ ХVІ-142 в кв.24 по плана на същото село, са подали И. А. Й. и С. В. Й..
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуални правила с искане за отмяна на решението в тази му част и уважаване на исковете.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ необсъждане на релевантни за спора доказателства и б/ „точното прилагане на закона” и „развитието на правото” по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са понятия относими към всеки правен спор, защото главна задача на касационното обжалване е правосъдието по конкретен съдебен спор и няма прилагане на закона извън конкретния казус. Касаторите се позовават на определения на състави на Върховния касационен съд по чл.288 ГПК, без да представят преписи от тях.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че в полза на Г. М. М.-праводател на ищеца Е. Г. М. по договора за покупко-продажба от 19.10.1992 год., предмет на нотариален акт № 26, т.Х., нот.дело № 7478/1992 год., не се е осъществила признатата с нотариален акт № 11, т.ІІІ, нот.дело № 2047/1992 год. придобивна давност по отношение на дворното място от 845 кв.м., включени в парцел ХVІ-142 в кв.42 по плана на[населено място]. Прието е, че показанията на свидетелите не съдържат конкретни данни, позволяващи да се идентифицират имотите, и конкретно имота, обработван от Г. М. М.-свидетелите посочили само границите на целия имот от 6 декара, обработван и от Р. Я. К. /праводателка на ответниците Й. по алегаторния договор от 24.02.1983 год., предмет на нотариален акт № 144, т.ІІ, нот.дело № 623/1983 год./.
Искът на Е. Г. М. за установяване на правото на собственост е намерен за неоснователен и на второто, поддържано като евентуално придобивно основание – изтекла в негова полза давност чрез упражнявано от него владение. Прието е, че не са събрани доказателства Е. М. да е упражнявал каквато и да било фактическа власт върху претендирания имот. Свидетелите заявили, че парцел ХVІ-142 не се ползва /свид.Д./, както и че няма нищо засято в него /свид.К./; от заключението на вещото лице било видно, че имота не е застроен и не е ограден, а само декларирането му през 1998 год. по реда на чл.14 ЗМДТ не било достатъчно за установяване на факта на упражнявано владение върху вещта.
Исковете на И. А. Й. и С. В. Й. за признаване на собствеността върху УПИ ХV-142 и УПИ ХVІ-142 в кв.24 по плана на[населено място] също са намерени за неоснователни. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, от които да се установява идентичността между претендираните два имота и имота, придобит по силата на договора за издръжка и гледане от 24.02.1983 год., с който Р. Я. К. прехвърлила собствеността върху празно дворно място от 2.270 кв.м. ид.ч. от дворно място с площ 6.560 кв.м., съставляващо имот № 142 в кв.23. Според въззивния съд, такава идентичност, съгласно заключението на техническата експертиза, не може да се установи, а не е била установена и идентичност с имота, предмет на осъдителното решение от 22.06.1982 год. по гр.дело № 2343/1982 год. на Варненския районен съд за предаване владението върху имот от 2.270 кв.м. от праводателя на Е. М. на Р. Я. К.. Прието е, че само се установява имотът на Р. К. да е бил в западната част на стария имот пл.№ 142, а от приходните квитанции за платени данъци и такси единствено се установявало, че И. А. Й. манифестирал намерение да владее имота след 2003 год., като преди това в платежните документи била документирана партида за друг имот.
По жалбата на Е. Г. М.
Несъмнено е, че отговорът на формулирания с т.1 от изложението на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /молба вх.№ 21567 от 11.06.2010 год./ материалноправен въпрос е отрицателен, в какъвто смисъл е и решение № 2704 от 31.12.1966 год. по гр.дело № 1962/1966 год. на ВС, ІІ г.о., на което се позовава жалбоподателят. Според това решение, правото на собственост не се погасява по давност поради неупражняването му. Решението обаче не е относимо към изводите на въззивния съд, който е приел, че праводателят на касатора по договора за продажба от 19.10.1992 год. Г. М. М. не се е легитимирал като собственик на процесния имот, доколкото не било установено в негова полза да се е осъществила признатата му с констативния нотариален акт № 11, т.ІІІ, нот.дело № 2047/1992 год. придобивна давност. А щом праводателят по продажбеното правоотношение не е притежавал собствеността, въззивният съд е приел, че това право не е преминало и у приобретателя, а не че е придобито със сделката от 19.10.1992 год. от право на собственост се е погасило поради неупражняването му.
Процесуалноправният въпрос /т.2 от изложението/ – може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля; също се разрешава непротиворечиво с оглед задължителните указания за съдилищата по приложението на чл.188, ал.1 и 2 ГПК/отм./, давани с отменителните решения на състави на Върховния съд, както и с отменителни касационни решения на Върховния касационен съд. В този смисъл са и решение № 78 от 10.02.1986 год. по гр.дело № 868/1985 год. на ВС, ІІ г.о., както и решение № 221 от 15.04.2002 год. по гр.дело № 677/2001 год. на ВКС, І г.о., на които се позовава жалбоподателят. В случая, обаче не би могло да се приеме, че само по себе си оплакването за пренебрегване на допълнителното заключение към съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж.В. /л.188 от първоинстанционното производство/ е достатъчно, за да обоснове необходимост от допускане на касационно обжалване. Това е така, защото въззивният съд е изложил съображения за отказа си да кредитира както това допълнително заключение, така и допълнителното заключение на същия експерт от 14.04.2006 год./л.230 от делото във В./, като е приел, че съгласно извършената служебна справка гр.дело № 2343/1982 год. на Варненския районен съд е унищожено, а по настоящото дело е представено копие единствено от диспозитив на постановеното по това дело решение, без скица, на която, видно от текста на решението, е бил означен имота и която е представлявала неразделна част от решението. Тези мотиви касаят онази част от допълнителните заключения на инж.В., в която вещото лице е посочило, че вероятно площта от 2270 кв.м., владението върху която е следвало да се предаде съгласно решението от 22.06.1982 год. по гр.дело № 2343/1982 год. на В., е била в западната част от имота. Следователно, не се оправдава от фактическа страна твърдението в изложението, че въззивният съд не е изложил съображения защо счита допълнителното заключение за недостоверно или неотносимо към спора.
Що се отнася до твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.12 от тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. по гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, с което по тълкувателен път необосноваността на въззивното решение беше включена като касационно основание за отмяна на обжалвания съдебен акт. С тълкувателното решение беше прогласено, че грешките при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд, състоящи се в нарушаване на логическите, опитните или научни правила са основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е достатъчно само и единствено позоваване на т.12 от тълк.решение № 1 от 17.07.2001 год. по гр.дело № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС. Необходимо е и да бъде формулиран въпрос, свързан с конкретното нарушаване на логически, опитни или научни правила, който да е от значение за точното прилагане на закона, разглеждането на който да допринесе за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК или че разрешаването му от въззивния съд е било в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК или че такъв въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Такъв конкретен въпрос, с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е бил формулиран и твърдението, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като е пренебрегнал допълнителното заключение на вещото лице инж.В., е само оплакване за наличие на касационно основание за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по което Върховният съд би могъл да се произнесе по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените от чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Както се посочи обаче, такова основание не е налице.
На последно място, не може да се приеме, че въззивният съд не е преценявал самостоятелно фактическия и доказателствен материал по делото и че не е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, нито че е препратил формално към мотивите на първоинстанционното решение. Изложените от въззивния съд съображения относно липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца-касатор на заявените от него две придобивни основания – покупко-продажба от 19.10.1992 год. чийто вещнопрехвърлително действие е отречено поради това, че продавачът не е бил собственик и придобивна давност, която не е изтекла според окръжния съд, поради липса на доказателства за упражнявана от Е. М. каквато и да било фактическа власт върху претендирания имот, са решаваща дейност на въззивната инстанция и липсва противоречие с т.19 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. по т.гр.дело № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС.
В обобщение, липсват предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по жалбата на Е. Г. М..
По жалбата на И.А. Й. и С. В. Й.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.96, ал.2 З./отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по чл.290 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното въззивно решение разрешение на материалноправни и процесуалноправни въпроси.
Липсва и предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Определенията на състави на ВКС по чл.288 ГПК не са част от практиката на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото извършваната в това производство преценка на основанията за допускане на касационно обжалване представлява специфична правораздавателна дейност, характерна само за касационната инстанция, която не дава разрешение на правния спор, а прави само селекция на касационните жалби по посочените в закона критерии. Ето защо, споменатите определения не могат да бъдат преценявани в контекста на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Нещо повече, с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите не представят цитираните от тях само с номер и година на постановяване определения и не може да стане ясно какви материалноправни и процесуалноправни въпроси са били формулирани с конкретни изложения към касационните жалби.
Според изложението вх.№ 15016 от 26.04.2010 год., формулираното с касационната жалба оплакване за съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в необсъждане на релевантни за спора гласни и писмени доказателства и липсата на мотиви защо не са кредитирани, би било достатъчно основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ако се възприеме застъпеното с изложението разбиране, би означавало всяка касационна жалба, съдържаща оплаквания за неправилност на въззивното решение да бъде допускана до разглеждане по реда на чл.290 ГПК, което би обезсилило въведеното с нормата на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК ограничение на достъпа до касационно обжалване. Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС. В тълкувателния акт е посочено, че „точното прилагане на закона” по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси, с оглед преодоляване на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, според тълкувателното решение, се очертава с различни форми на проявление – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на ненпълнота или противоречие в правната уредба със законодателните й изменения. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 З., като във всички случаи допускането на касационно обжалване на това основание трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /чл.5 ГПК/. При хипотезата на чл.281, т.3 ГПК обаче отстраняването на нарушенията, допуснати при постановяване на обжалвано въззивно решение, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането й по същество, за разлика от основанието по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. С оглед на това, не са налице хипотезите по чл.280, ал.3, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по жалбата на И. А. Й. и С. В. Й..
В обобщение, подадените касационни жалби не следва да се допускат до разглеждане по реда на чл.290 ГПК, като с оглед на резултата от производството по чл.288 ГПК, разноските за същото остават за сметка на страните, които са ги направили.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 239 от 25.02.2010 год. по в.гр.дело № 1609/2006 год. на Варненския окръжен съд по жалба вх.№ 12633 от 12.04.2010 год. на Е. Г. М. от[населено място], [община] чифлик, обл.В. и по жалба вх.№ 12273 от 08.04.2010 год. на И. А. Й. и С. В. Й. от[населено място], общ.Д. ч., обл.В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/