3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1203
гр.София, 14.11.2012г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател:НАДЕЖДА ЗЕКОВА РАЙЧЕВА
Членове: ВЕСКА райчева
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N522 описа за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 07.07.2011г. по гр.д.№931/2010г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл.200 КТ.
Жалбоподателят [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че със същото е даден отговор на процесуални и материаланоправен въпроси от значение за спора, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът Н. Л. Р., действуващ чрез майка си А. С., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърди първоинстанционното решение, е осъдил жалбоподателя да заплати на Н. Л. сумата 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане/пълния предявен размер./ Прието е за установено, че загиналият на 12.04.07 г. Л. Р. е бил в трудово правоотношение със жалбоподателя-ответник по иска и че на посочената дата той загинал при катастрофа през време на изпълнение на трудовите си задължения, за което е издаден и протокол за трудова злополука.
Установено е също така, че ищецът-ответник по жалба е дете на починалия. При тези данни съдът е приел, че искът е с правно основание чл.200 КТ и е основателен до размера на заявената претенция, тъй като е взел предвид обстоятелството, че на същият е изплатено и застрахователно обезщетение.
За да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на процесуалноправни въпроси за възможността съдът да определи размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука по-голям от претендирания от ищеца, както и за правото на правоимащия да избере срещу кого да насочи иска си – деликвента или работодателя, както и по материалноправния – за “справедливия” размер на обезщетението. Позовава се на ПВС№4/1968г. и ПВС№4/1975г. и представя решение от07.03.2005г. по гр.д.№3667/2002г. ІІІ г.о. на ВКС, в което е приото че съдът следва да приложи точно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, решение от 22.04.1996г. по гр.д.№2023/1995г.на ВС и от 19.10.2005г. по гр.д.№1216/2003г. на ВКС, в които се приема, че право на пострадали е да прецени срещу кого да насочи претенцията си-деликвента или работодателя, решение от 09.01.1995г. по гр.д.№497/1995г. на ВКС, в което е прието, че ако ищецът не увеличи своето искане съдът не може да му присъди сума, по-голяма от вписаната в исковата молба, както и решения, неотносими към спора. Поддържа, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и същите са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
При тези данни по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за възможността съдът да определи размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука по-голям от претендирания от ищеца, тъй като той не е разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение. Този въпрос не е обословил решаващите изводи на съда, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Настоящия състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на сочените от жалбоподателя основания и по въпросите за правото на правоимащия да избере срещу кого да насочи иска си – деликвента или работодателя, както и по материалноправния – за “справедливия” размер на обезщетението, тъй като на същите в решението е дано разрешение в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз и в представените от жалбоподателя решения на състави на ВКС и постановения на ВС. В същата се приема, че се касае се до паралелно съществуващи отговорности на различни лица (застраховател, пряк причинител и работодател) на различни правни основания (застрахователен договор за “гражданска отговорност”, непозволено увреждане и трудов договор) за репариране на едни и същи по вид вреди, които е възможно да се окаже недостатъчно овъзмездени с полученото по застраховката обезщетение, от прекия причинител, поради което да е възможно търсенето и на отговорността по чл. 200 КТ. Увреденият от деликт има правото да претендира обезщетение за вреди предяви иск срещу всеки от тях по негово предпочитание, но в случаите, когато единият от отговарящите за репариране на вредата е изплатил обезщетение в пълен размер за действително претърпяните вреди, последващ иск за същите вреди се явява неоснователен, тъй като пострадалият е вече удовлетворен изцяло. В този смисъл и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 ГПК решение от 15.03.2011г. по гр.д.№24/2009г. ІV г.о. на ВКС и решение от 04.07.2011г. по гр.д.№220/2010г. ІV г.о. на ВКС. Приема се също така, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – вид и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие. Съобразявайки всички тези обстоятелства въззивният съд обосновано е направил крайния извод, определящ размера на обезщетението за неимуществени вреди. В този смисъл и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 23.06.2011г. по гр.д.№566/2010г.ІІ т.о. на ВКС, решение от 22.06.2010 по гр.д. № 1381/2009 на ІV г.о. на ВКС, решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 год.ІІІ г.о на ВКС, решение от 24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 год. на ВКС, ІІІ г.о. и решение от 02.05.2011 год. по гр.д. №574/2010 год.
Установената трайна и задължителна практика на ВКС по поставените за разглеждане от жалбоподателя въпроси не е неправилна и не се налага нейната промяна, нито е необходимо да се даде ново тълкуване на приложимите правни норми, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 400 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не допуска касационно обжалване на решение от 07.07.2011г. по гр.д.№931/2010г. на АС София.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. Л. Р., действуващ чрез майка си А. С., сумата 400 лева разноски пред настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: