О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1209
София, 29.10. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3579 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни по спора срещу въззивно решение № 2015/12.12.2012 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2284/2012 г.
С въззивното решение П. на Р. Б. (Прокуратурата) е осъдена да заплати на А. С. П. 8 000 лв. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени му неимуществени вреди от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, ведно с лихва, считано от 18.12.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, както и съдебноделоводни разноски. Искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 50 000 лв.
Ищецът по делото А. С. П. обжалва въззивното решение в частта, с която иска му е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Излага оплаквания за неправилност.
Ответникът по иска, П.на Р. Б., е подала касационна жалба срещу въззивния съдебен акт в частта, с която исковете са уважени, като в същото време иска да бъде постановено решение, с което обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено, т.е. признава основателността на иска, като изразява недоволство само от определения размер; страната не е посочила каква е според нея справедливата парична оценка на „действителните вреди”.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
В изложението на ищеца А. С. П. е направено оплакване, че само в обжалваната част, т.е., при определяне размера на обезщетението, съдът не бил направил задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта. Не били обсъдени и приети доказани вреди, като за сметка на това, ниският размер на обезщетението е мотивиран с липсата на вреди, които ищецът никога не е твърдял или с обстоятелства в полза на ответника, които са отчитани по два пъти.
В тази си част изложението е оплакване на за неправилност – основание за касиране на въззивното решение, по което касационната инстанция се произнася, ако преди това, е допуснала до касационно разглеждане касационната жалба с оглед отговор на повдигнат материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за постановения резултат.
Ако може да се приеме, че повдигнатият правен въпрос е дали съдът е длъжен да прецени всички, относими за справедливото обезщетение, установени по делото, обстоятелства, то разрешението на въззивния съд е съобразено с точното приложение на закона и трайно установената съдебна практика, включително, тази, на която се позовава касатора. Софийският апелативен съд е обсъдил твърденията и доводите на насрещните страни, преценил е доказателствата и въз основа на цялостната им преценка, е достигнал до фактически заключения как се е отразило наказателното преследване на чувствата и преживяванията на ищеца, с оглед на което е определил, че справедливото овъзмездяване за причинените неимуществени вреди, за които претендира ищеца, е в размер на 8 000 лв. Посочено е, че установените по делото обстоятелства, имащи отношение евентуално към здравословното състояние на А. П., и медийната разгласа на процеса, са неотносими, доколкото ищецът не е твърдял подобно увреждане от незаконното обвинение. Отчетено е и поведението на Прокуратурата, която чрез оттегляне на протеста срещу оправдателната присъда на първоинстанционния съд, сама е признала незаконността на повдигнатото обвинение; признанието в подобен случай има отношение към моралното обезщетения на пострадалия.
Вторият, повдигнат в изложението въпрос е какъв размера на обезщетението за неимуществени вреди, който е справедлив.
Не се установява поддържаното противоречие на въззивното решение с приложените решение № 233/18.05.2012 г. На ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д. № 104/2012 г. И решение № 1188/06.07.2011 г. На САС, втори състав, постановено по гр.д. № 453/2011 г. Определението, постановено по гр.. № 1646/2011 г. На ВКС, ІІІ ГО не е съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК, както изрично е изяснено и с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Във всички цитирани съдебни решения, а и в константната съдебна практика, включително задължителната, се приема, че справедливостта като морално-етично понятие включва съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване; справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид.
С оглед на това във всеки конкретен случай, в зависимост от конкретните обстоятелства, личността на увредения, стандарта на живот в станата, се определя парична равностойност на неимущественото увреждане. В приложените от касатора съдебни актове са разгледани различни казуси, като няма идентичност с предмета по въззивното дело, релевантните факти и обстоятелства от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД.
В изложението към касационната жалба на Прокуратурата е повдигнат въпроса дали съдът следва да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точно приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗЗД.
Въпросът е принципно значим, но в случая, по изложените вече по-горе съображения, разглеждането му не е необходимо, доколкото не се установява поддържаното противоречие с ППВСВ 4/1968 г.
Не е ясно в каква връзка се твърди противоречие по този въпрос с ТР 3-2005-ОСГК ВКС, т. 11 и т. 3. В т. 11 на тълкувателния акт е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях по отделно. В т. 3 е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди, щом като деликтът се изразява в незаконност на действията на държавния орган. Тези правни проблеми са без значение за постановения резултат, а и нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, включително и с касационните оплаквания на П., нито към постановеното от съдилищата.
Поставен е още и въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като се поддържа противоречивото му разрешаване от съдилищата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице хипотезите на чл. 2809, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
В обжалваното въззивно решение, както и в приложените съдебни актове, съобразно и с трайно установената съдебна практика, размерът на неимуществените вреди е определен по справедливост, като с оглед спецификите на всеки казус, са преценявани броя и тежестта на обвиненията, взетите мерки за неотклонение, продължителността на периода, в който обвиненията са поддържани, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, броя на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, как обвиненията са се отразили върху обвиняемия с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други страдания и неудобства, доколкото са поддържани; когато се твърди разстройство на здравето, такова установено ли е, намира ли се в пряка причинноследствена връзка с обвинението и ако е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. За база при определяне размера на всяко едно обезщетение за неимуществени вреди се изхожда от икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а още и от това, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване.
В обжалваното решение не е постановено нещо различно. Съдът е установил, че срещу А. П. и още четири други лица са повдигнати обвинения и е внесен обвинителен акт за извършени документни престъпления – за съставяне на документи с невярно съдържание и тяхното използване – чл.311 и чл.316 от НК.
Предварителното производство е образувано с прокурорско постановление от 27.09.2004 г. П. е бил разпитан като уличен за пръв път на 18.10.2004 г., като на същата дата спрямо него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 1000 лева”. С постановление на прокурор от Софийска районна прокуратура от 18.01.2005 г. му е наложена и забрана да напуска пределите на Р. България. Мярката по чл.153а от НПК /отм./ е отменена от наказателния съд с протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 04.04.2006 г.
Първоначално обвинителният акт е внесен в съда на 13.04.2005 г. и по него е образувано НОХД № 4188/2005 г. С разпореждане от 03.06.2005 г. Софийският районен съд е приел, че обвинителният акт страда от съществени процесуални нарушения – че не е ясно защо прокуратурата приема, че инкриминираните документи отразяват неверни обстоятелства, както и че повдиганите обвинения са неясни, объркани и неконкретизирани, което лишава обвиняемите от възможността да разберат повдигнатите им обвинения и да организират адекватно защитата си. Делото е прекратено и върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснатите нарушения.
Повторно обвинителен акт е внесен на 27.11.2005 г. и по него е образувано НОХД № 12745/2005 г. В обвинителния акт е записано, че П. в съучастие като „помагач” умишлено е улеснил извършване на документно престъпление от останалите обвиняеми, като неговото съучастие – помагачество, се изразявало в наемане на зала и заплащане на сумата 558 лева.
С присъда от 11.07.2006 г. Софийският районен съд е оправдал и четиримата подсъдими. П. е оправдан и за обвинението по чл.316 НК. На 25.07.2006 г. прокуратурата е подала протест срещу оправдателната присъда, но в последствие го е оттеглила и с определение от 18.12.2006 г. Софийският градски съд, НО, ХІІ въззивен състав, е прекратил въззивното НОХД № 5530/2006 г. Определението за прекратяване е влязло в сила на същата дата.
От събраните по делото гласни доказателства въззивният съд установил, че обвинението се отразило негативното на личния живот, професионалният престиж, честта и достойнството на П., който бил известен във финансовите среди и имал изградено реноме на професионалист.
Съдът намерил, че липсва причинноследствена връзка между незаконното обвинение и освобождаването на П. от длъжността председател на УС на М., която е заемал до 05.04.2004 г., т.е. преди образуване на наказателното производство. В хода на наказателното дело, на 12.01.2006 г. П. е сключил трудов договор с [фирма] на длъжност финансов директор, от което е направен извод, при липса на други убедителни доказателства,установяващи обратното, че в резултат на обвинението, П. не е останал без работа, съответно не е бил затруднен да си намери подходяща.
Съдът, при определяне на обезщетението, е отчел тежестта на престъплението, за което е обвинен П., но още, че действията на П. се явяват укорими и поради това, че е внесла обвинение в престъпление за извършени действия, които са изначално несъставомерни – съучастие в съставяне на документ с невярно съдържание, изразяващо се в наемане на зала.Взети са предвид и продължителността на наказателното преследване, което е приключило в разумен срок, още наложените мерки, които са ограничили допълнително личната и професионална свобода на П.; личността и средата на живот на пострадалия, последващото поведение на Прокуратурата.
В заключение, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, на които се обосноват страните за допускане на касационно обжалване
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2015/12.12.2012 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2284/2012 г
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: