О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№121
гр.София, 20.03.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 7508/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Е. Л. Ж. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 104448 от 24.09.2013 год. срещу въззивното решение от 08.08.2013 год. по гр.дело № 2339/2013 год. на Софийския градски съд, ГО, ІV-д въззивен състав, с което е: а/отменено решение № ІІ-65-291 от 05.12.2012 год. по гр.дело № 57862/2010 год. на Софийския районен съд, 65-ти състав в частта за отхвърляне на иска за съдебна делба на дворно място, представляващо УПИ ІІІ-3 в кв.310 по плана на [населено място], район „К. село”, м.”Е. гробища”, [улица], с площ 300 кв.м. и вместо него е допусната съдебна делба на посочения имот при квоти: 9/40 ид.ч. за С. Д. Д., 9/40 ид.ч. за Бисера Д. Д. и 22/40 ид.ч. за Е. Л. Ж. и б/потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. Л. Ж. срещу С. Д. Д. и Б. Д. Д. инцидентен установителен иск за собственост на процесния недвижим имот въз основа на десетгодишна придобивна давност, изтекла през периода 20.04.2000 год. – 26.04.2010 год.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по следните въпроси: а/приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС между съсобственици, когато единият съсобственик притежава само собственост върху идеални части от земята, а сградите са изключителна собственост на другия съсобственик и са придобити на основание, което изключва владението на съсобственика върху дворното място, тъй като незастроената част от дворното място е обслужваща сградите по предназначение; б/ чия е тежестта за доказване при наличието на установена от закона презумпция-на страната, която черпи права от нея или на страната, която се стреми да опровергае настъпилите от нея правни последици; в/ към кой момент се преценява от съда съществува ли или не етажна собственост – към момента на предявяване на иска за делба, към момента на възникване на етажната собственост или към момента на решаване на делото и г/ след като веднъж е възникнала етажна собственост /през 1968 год./ и дворното място е загубило своята самостоятелност и е придобило обслужващо предназначение спрямо сградите, които са били собственост на различни лица /всичките съсобственици на дворното място/, променя ли се впоследствие характера на същото като обща част вследствие на промени в лицата, притежаващи самостоятелните обекти от етажната собственост. По първия въпрос касаторът се позовава на тълкувателно решение № 1/2012 год. от 06.08.2012 год. на ОСГК на ВКС, по втория въпрос – на определение № 395 от 08.04.2010 год. по гр.дело № 505/2010 год. на ВКС, ІV г.о. и определение № 781 от 30.06.2010 год. по гр.дело № 1866/2009 год. на ВКС, ІІІ г.о., по третия въпрос – на решение № 99 от 24.02.2009 год. по гр.дело № 1162/2008 год. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 211 от 13.09.2011 год. по гр.дело № 1940/2009 год. на ВКС, І г.о. По последния въпрос от изложението касаторът твърди, че не е налице практика на ВКС.
Ответниците по касация С. Д. Д. и Б. Д. Д. са на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
По делото е безспорно, че върху процесния УПИ ІІІ, отреден за имот пл.№ 3 в кв.310, с площ 300 кв.м., има изградени две жилищни постройки – и двете, собственост на Е. Л. Ж. /сега касатор/, който след смъртта на майка си Р. Б. Ж. /починала в хода на делото/ продължава да поддържа, че е придобил по давност и идеалните части на ищците С. Д. Д. и Б. Д. Д. от процесното дворно място. К. поддържа и възражението си за недопустимост на делбата на дворното място поради това, че по силата на договора за продажба от 31.10.1968 год. е възникнала етажна собственост – земята загубила самостоятелния си характер и придобила обслужващо предназначение спрямо сградите, принадлежащи на различни лица.
В. съд е приел, че касаторът и наследодателката му Р. Б. Ж. не са започнали да упражняват фактическа власт върху чуждите идеални части на основание, изключващо владението на останалите съсобственици на дворното място. Посочено е, че двамата продължили да упражняват фактическата власт на основанието, на което са започнали-наследствено правоприемство и договори за покупко-продажба и замяна, поради което са се явявали държатели на идеалните части на ищците, а презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита оборена. Според въззивния съд, не е доказано Е. Л. Ж. и Р. Б. Ж. да са отблъснали владението на останалите съсобственици – да са предприели действия, с които по ясен и недвусмислен начин да са отричали владението на ищците.
В. съд е приел, че след като и двете сгради в УПИ ІІІ-3 са собственост на едно и също лице-касаторът Е. Л. Ж., не е налице т.н. „хоризонтална етажна собственост”. Посочено е, че участието в съсобствеността на дворното място, наред с етажните собственици и на трето лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата-етажна собственост, обуславя обикновена съсобственост върху дворното място, което не е обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Според въззивния съд, не е налице и хипотезата на чл.183, ал.4 ЗУТ, доколкото съгласно представените скици предвиденото застрояване не е ниско, а дори и да е налице възможност за изграждане и на друга постройка, за това е необходимо съгласието на лицата, които нямат сграда в имота.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не е налице предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Липсва противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 1/2012 год. от 06.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В. съд е приел, че в отношенията между съсобствениците презумпцията на чл.69 ЗС е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Посочено е, че намерението за своене се предполага, когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите. Прието е, че в случая Е. Ж. и Р. Ж. не са започнали да упражняват фактическата власт върху идеалните части на Д. от дворното място, на основание, изключващо владението на останалите съсобственици, а че фактическата власт двамата са продължили да упражняват на основанието, на което е започнала – наследствено правоприемство и договори за покупко-продажба и замяна, поради което са се явявали държатели на идеалните части на ищците, а презумпцията по чл.69 ЗС следва да се счита за оборена.
Първият от формулираните с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси съдържа още и твърдение, че „незастроената част от дворното място е обслужваща сградите по предназначение”. В. съд не е обсъждал това твърдение, доколкото не е включено нито в основанието на инцидентния установителен иск за собственост по чл.212 ГПК, нито във възражението срещу допустимостта на съдебната делба, направено с отговора на исковата молба.
По втория въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на противоречие с определение № 395 от 08.04.2010 год. по гр.дело № 505/2010 год. на ВКС, ІV г.о. и определение № 781 от 30.06.2010 год. по гр.дело № 1866/2009 год. на ВКС, ІІІ г.о. Двете определения са постановени по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК и не се обхващат нито от задължителната практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито от съдебната практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При тях се касае за специфична правораздавателна дейност на ВКС по селектиране на касационните жалби въз основа на установени от процесуалния закон критерии, а не до решаване на спорове със сила на пресъдено нещо. Затова, споменатите съдебни актове не могат да бъдат преценявани в аспекта на чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК. Отделно от това, отговор на втория въпрос дава постоянната практика на Върховния касационен съд, включително и тълкувателно решение № 1/2012 год. от 06.08.2012 год. на ОСГК, в диспозитива на което е посочено, че „Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивана давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици да владее техните идеални части за себе си”. В този смисъл е и решение № 381 от 25.10.2010 год. по гр.дело № 37/2010 год. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В него е посочено, че „в хипотезата на съпритежание на вещно право е налице регламентация на вътрешните отношения между съсобствениците във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ/чл.30-чл.32 ЗС/.Съгласно чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, а следователно, този който ползва вещта, е придобил фактическата власт на правно основание, поради което се явява държател на правата на останалите съсобственици, а съответно за да започне да тече в негова полза придобивна давност е необходимо да демонстрира промяната в намерението си чрез действия, които отричат правата им”.
Третият въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е неотносим към правния спор, защото не е обуславящ изхода на делото. В. съд е приел, че етажна собственост не е възникнала. Въпросът би бил от значение за изхода на делото, ако въззивният съд е приел, че т.н. „хоризонтална етажна собственост” е била налице към някой от трите момента, визирани от жалбоподателя – предявяване на иска за делба, възникване на етажна собственост или решаване на делото. С оглед на това, не следва да се преценява дали съществува противоречиво разрешаван въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК въз основа на представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 99 от 24.02.2009 год. по гр.дело № 1162/2008 год. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 211 от 13.09.2011 год. по гр.дело № 1940/2009 год. на ВКС, І г.о.
Четвъртият въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се обхваща от приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът е основан на тезата на жалбоподателя, че чрез транслативната сделка от 31.10.1968 год. е възникнала етажна собственост, тъй като двете жилищни сгради, с които имотът е бил застроен, са станали собственост на различни лица, имащи съсобственост и върху земята. Добавено е, че с атакуваното решение неправилно било прието, че от обща част, обслужваща съществуващите сгради, дворното място се превърнало в обикновена съсобственост със смъртта на един от съделителите в процеса на делото, въпреки, че свободната площ не може да бъде ползвана самостоятелно, обособена като отделен имот или застроена.
Както се посочи по повод на третия въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въззивният съд изобщо не е приел да е възниквала или да е налице т.н. „хоризонтална етажна собственост” в процесния УПИ ІІІ-3 в кв.310. Посочил е, че за да е налице етажна собственост, следва да са налице поне два самостоятелни обекта, които да принадлежат на различни лица, а дворното място е обща част, само когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място. В. съд се е позовал и на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /решения на ВКС, ІІ г.о. по реда на чл.290 ГПК/относно допустимостта на делбата на съсобствен УПИ при действието на Закона за устройство на територията. По своята същност четвъртият въпрос от изложението съставлява оплакване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК срещу правилността на въззивното решение, по което ВКС би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Разглеждането на касационната жалба, за да се отговори и на последния от въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не би имало характер на принос в правоприлагането по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК /срвн., т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС/.
В заключение, не са налице основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. К. следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата сумата 650 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 08.08.2013 год. по гр.дело № 2339/2013 год. на Софийския градски съд, ГО, ІV-д въззивен състав по жалба вх.№ 104448 от 24.09.2013 год.
Осъжда Е. Л. Ж., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на С. |Д. Д., ЕГН [ЕГН] и Б. Д. Д., ЕГН [ЕГН], сумата 650/шестстотин и петдесет/лева адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: