О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
Гр. София,28.02. 2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Татяна Върбанова Членове: Боян Балевски
Петя Хорозова
като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д. № 1271 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния му пълномощник юрк. В. И., срещу решение № 1357 от 16.02.2016 г. по в. гр. д. № 5483/2015 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено изцяло решение от 10.02.2015 г. по гр. д. № 31888/2014 г. на Софийски районен съд. С последното касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумата от 13 162.81 лв., представляваща платена на отпаднало основание за периода 12.10.2012 г. – 10.10.2013 г. цена за достъп до електроразпределителната мрежа от ищеца, в качеството му на производител на електроенергия чрез покривна фотоволтаична централа „Х. 2011”, както и сумата от 11 475.49 лв., представляваща платена на отпаднало основание за периода 12.12.2012 г. – 10.10.2013 г. цена за достъп до електроразпределителната мрежа от ищеца, в качеството му на производител на електроенергия чрез покривна Ф. „Х. 2011-2”.
В касационната жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно, поради наличието на всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, като се иска неговото обезсилване ?, алтернативно отмяната му. Претендират се разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: 1.“Намира ли приложение институтът на неоснователното обогатяване и в частност третата хипотеза на чл.55, ал.1 ЗЗД, когато между страните има действителен и неразвален договор?“. По въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на ППВС 1/1979 г., решение по гр.д. № 844/2009 г. на ВКС, решение по т.д. № 1265/2010 г. на ВКС, решение по гр.д. № 1514/2010 г. на ВКС и решение по т.д. № 709/2009 г. на ВКС. 2.“Какъв е характерът на отговорността на оператора на мрежа по Закона за енергетиката по договор с производител – виновна или безвиновна и приложим ли е в тези облигационни отношения принципът за липса на безвиновна отговорност?“. Поддържа се допълнителната предпоставка по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитирани са и три решения, в които според касатора, основен мотив за постановяването им е „принципът за виновния характер на договорната отговорност“ – по т.д. № 1008/2010 г. на ВКС, II т.о., по т.д. № 39/2010 г. на ВКС, II т.о. и по т.д. № 1119/2010 г. на ВКС, II т.о. 3. „Какво е основанието за даване на възнаграждение по писмен договор за услуга между страните и може ли да се счита то /т.е. ако основанието е договор, договорът/ за отпаднало след доброволното плащане, в случай че при определяне на размера има административен елемент на регулация. Може ли да се приравнява основанието с решението на регулаторния орган?“. По този въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК с позоваване на решения на ОС – Варна, действащ като въззивна инстанция. 4. „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различна от определената от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал.1 и ал.2, чл.31, т.1, т.8, чл. 32, ал.1 и ал.2 ЗЕ? Също и пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36 ЗЕ?“. Поддържа се допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. 5. „Има ли пряко и достатъчно само по себе си действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и основанията за реституция на даденото по него, отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и има ли значение поведението, т.е. изправността на ответника и факта на предоставяне на услугата?“. По петия въпрос се сочи наличието на допълнителната предпоставка по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. 6. „Подлежи ли на връщане всичко дадено като цена /възнаграждение по възмезден договор, след като услугата във всички случаи има себестойност или ищецът е имал възможност да докаже колко е само надплатената разлика, ако твърди, че има такава?“. Поддържа се допълнителната предпоставка по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. 7. „ След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да се докаже с колко точно се е обогатил ответника, в случай че иска връщане на платеното?“. По този въпрос също се сочи наличие на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. 8. „Имат ли задължителна за долустоящите съдилища сила мотивите на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, които не са по правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване?“. По последния процесуалноправен въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280 ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба е представил писмен отговор, в който излага, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 3 048 лв.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, с оглед доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че страните не спорят относно заплащането от ищеца [фирма] в полза на ответника [фирма] на процесните суми, като цена за достъп до електроразпределителната мрежа на последния, въз основа на решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Спорният въпрос е дали след отмяната на решение Ц-33 е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на сумите и съответно за тяхното задържане от страна на ответника. В тази връзка въззивният съд е разгледал въпросите за правното значение на решението на ДКЕВР спрямо възникването на вземането на ответното дружество за събиране на цена за достъп през процесния период, както и кое е основанието за заплащане на сумите – решението или договора между страните и какви са последиците от съдебната отмяна на решението спрямо наличието на това основание. При разглеждането и анализа на тези въпроси решаващият съд се е позовал на задължителната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК /решение от 23.12.2015 г. по т.д.№ 2956/2014 г. на ВКС, І ТО и решение по т.д.№ 3018/2014 г. на ВКС, ІІ ТО от 11.01.2016 г./, в която е прието, че влязлото в сила решение за отмяна на индивидуален административен акт – решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. Възпроизведени, като относими към настоящия случай, са и останалите изводи на ВКС – че разпоредбите на чл. 84, ал.2 и 3, чл. 104 ЗЕ и § 197 от З. от 2012 г. предвиждат задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР – чл. 30, ал.1,т.13 ЗЕ. Определената от регулаторния орган цена за достъп става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание. Този елемент от договорното правоотношение обаче не е подвластен на волята на страните по договора, а подлежи на принудително административно регулиране от държавния енергиен регулатор. Правното действие на този акт обуславя и правното действие на клаузата за цената, като елемент от съдържанието на всеки конкретен договор от подобен вид. Следователно задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителната мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп /такъв е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора/ и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази законова уредба липсата на административноправния елемент означава и липса на основание за начисляване на ищеца цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент подлежи на определяне и съдържанието на договорната клауза за цената, дължима на ответника. Липсата на друг оператор на разпределителна мрежа на територията, на която ответникът осъществява дейността си, пък е пречка да се приложи разпоредбата на чл. 326, ал.2 ТЗ и да се определи обичайна цена за тази услуга.
С оглед всичко гореизложено въззивният съд е приел, че след отмяната на решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени задължението на присъединените към разпределителните мрежи производители на електроенергия от В. да заплащат цена за достъп, е отпаднало с обратна сила, независимо дали са обжалвали решение Ц-33, предвид императивната разпоредба на чл. 177, ал.1, изр.2 АПК, и предявените на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД искове са основателни.
Настоящият съдебен състав намира, че всички относими към предмета на спора и неговото разрешаване правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, поставени от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, към настоящия момент са разрешени по задължителен път с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, която споделя. Така, освен цитираните от въззивния съд решения, са постановени решение № 7/26.01.2016 г. по т. д. № 3196/2014 г. на ІІ т. о., решение № 28/28.04.2016 г. по т. д. № 353/2015 г. на ІІ т. о., , решение № 75/16.08.2016 г. по т. д. № 206/2015 г., решение № 58/16.08.2016 г. по т. д. № 332/2015 г. на І т. о., решение № 137/05.10.2016 г. по т. д. № 2327/2015 г. на ІІ т. о., решение № 138/05.10.2016 г. по т. д. № 2355/2015 г. на ІІ т. о., решение № 164/04.10.2016 г. по т. д. № 160/2015 г. на І т. о. и мн. др., в които е прието, че влязлото в сила съдебно решение на ВАС за отмяна по реда на АПК на индивидуален административен акт, какъвто характер има решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, има обратно действие – към момента на издаване на акта; с отмяната на акта е отпаднало с обратна сила, считано от датата на издаването му, основанието за заплащане на определената с него цена за достъп, независимо от това, дали страните са сключили писмени договори за достъп и са уговорили цена, съобразно утвърдената такава от енергийния регулатор. Отмяната по реда на АПК на посоченото решение на ДКЕВР поражда задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници временни цени за достъп, като платени на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
С оглед горното следва да се посочи, че по формулираните от касатора въпроси №№ 1, 3, 5, 6 и 7 е даден отговор с практиката на ВКС по чл.290 ГПК в смисъла, в който е постановено обжалваното въззивно решение. Нямат значение за изхода по спора въпроси №№ 2, 4 и 8, по следните съображения: Характерът на отговорността на оператора на мрежа не е изследван от въззивния съд и е ирелевантен с оглед предмета на предявения иск, основан на неоснователното обогатяване. Между страните не е договаряна цена на достъп /за такава е приета цената, определена от ДКЕВР/, поради което неотносим е и въпросът дали тя може да е различна от определената или утвърдена от регулатора цена. Въпросът в коя част практиката на ВКС по чл.290 ГПК е задължителна за съдилищата не е обусловил решаващата воля на съда, т.к. той не е застъпил тезата, че са обвързващи и мотивите извън отговора на правния въпрос, а ги е споделил, с оглед сходството в разрешените правни спорове.
Предвид гореизложеното, не са налице в изискуемата кумулативност предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. В полза на ответника по касация следва да се присъди сумата 3 048 лв. – сторени и надлежно доказани разноски за процесуална защита пред настоящата инстанция, съобразно договор за правна помощ и процесуално представителство от 20.05.2014 г. и потвърждение за получаване по сметка на пълномощника на преведената на това основание сума.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1357 от 16.02.2016 г. по в. гр. д. № 5483/2015 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата 3 048 лв. – разноски за защита пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: