О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
Гр. София, 12.02.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 19/2019 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на АГРОКЕМИКЪЛ ЕООД гр. Пловдив, чрез процесуален пълномощник, против определение № 458/26.10.2018 г. по ч.т.д.№ 626/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1574/12.09.2018 г. по т.д.№ 492/2018 г. по описа на ОС – Пловдив за прекратяване на производството по делото и изпращането му по правилата на местната компетентност на ОС – Добрич. В жалбата се съдържат оплаквания, че определението е необосновано и противоречи на процесуалните правила. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна като неправилно и за връщане на делото на сезирания от ищеца окръжен съд за продължаване на хода му. Според частния жалбоподател, изводът на въззивния съд, че възражението на ответника за местна неподсъдност не е преклудирано и следва да бъде разгледано, след като преди това е било направено признание на иска – неправилно незачетено от съда, не съответстват на закона и фактите. Признанието е неоттегляемо, съгласно чл.237 ал.4 ГПК, а постъпилата впоследствие молба, съдържаща и възражението относно подсъдността, представлява именно оттегляне на признанието на иска, което е недопустимо.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа наличие на хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 и чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Счита, че въпросът за признаване на иска и постановяване на решение по чл.237 ал.1 ГПК е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед липсата на задължителна съдебна практика. Като изключително важен за точното прилагане на процесуалния закон сочи и въпроса – Възможно ли е, след като има направено признание на иска, да се прави възражение за неподсъдност, и длъжен ли е съдът незабавно да прекрати съдебното дирене и да постанови решение при признание на иска, или може да продължи процедурата по размяна на книжа; допълнителният отговор на исковата молба е ли е отказ от признание на иска и следва ли въобще да се разглежда от съда при разпоредбата на чл.237 ал.4 ГПК. В допълнение изтъква, че обжалваното определение е очевидно неправилно, по съображения, идентични с основанията за касационно обжалване.
Против частната жалба е постъпил писмен отговор от ответника – ЕТ ТОШКО ГЕОРГИЕВ – ТЕРА – ДАНИЕЛА ГЕОРГИЕВАгр. Добрич, чрез процесуален пълномощник, който съдържа мотивирано становище за нейната недопустимост, евентуално – за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт /с характер на преграждащо определение/, както и е депозирана в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК. Не се установяват обаче предпоставките на закона за допускане на исканата касационна проверка.
За да приеме, че възражението по чл.119 ал.3 ГПК в приложимата редакция преди изменението /ДВ бр.65/2018 г./ е направено своевременно и е процесуално допустимо, съдът е посочил, че същото е постъпило в рамките на срока за отговор на исковата молба. Предходно депозираната молба – отговор, чието подаване е изрично оспорено от ответника, не е възприета като изявление, представляващо признание на предявения иск, поради липса на яснота, какви вземания по вид и размер се признават. Евентуално, съдът не е споделил доводите на ищеца, че дори да е налице признание на иска, същото не може да бъде оттеглено в рамките на срока по чл.367 ал.1 ГПК, до изтичането на който ответникът може да подаде не само едно, а няколко становища /отговори/ и те следва да бъдат зачетени. Нормата на чл.237 ал.4 ГПК е счетена за неприложима, като релевантна единствено, когато съдът, по искане на ищеца, прекрати съдебното дирене и постанови решение съобразно признанието, а тази хипотеза не е налице – по делото липсва искане от ищеца в посочения по-горе смисъл. По изложените съображения въззивният съд е счел за законосъобразно и е потвърдил определението, с което Пловдивския окръжен съд е прекратил производството пред себе си и го е изпратил по компетентност на съда по седалището на ответника, а именно – Добричкия окръжен съд.
При така формираната решаваща воля на съда се установява, че формулираните от частния жалбоподател въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК. При направен основен извод, че липсва извършено признание на иска от страна на ответника по смисъла на чл.237 ГПК, както и съответно искане от страна на ищеца за постановяване на решение при признание на иска, въпросите нямат значение за постановения от съда краен резултат. Евентуално същите са такива по правилността на обжалваното определение, доколкото се свеждат до това, законосъобразно ли с оглед конкретните обстоятелства по делото същото е прекратено и изпратено по подсъдност на друг равен по степен съд. Част от въпросите изискват и преценка на извършените от страните процесуални действия по същество, което е недопустимо в тази фаза на процеса, съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Следва да се посочи, че признанието на иска съобразно чл.237 ГПК касае неговата основателност, докато възражението по чл.119 ГПК определя кой съд е компетентен да разреши спора, със или без признание на иска. Нормите има различни правни последици, които не зависят едни от други, нито си противоречат. Изпращането на делото на друг съд по подсъдност само по себе си не преклудира разрешаването на въпроса, направено ли е или не признание на иска от страна на ответника, но това ще прецени съответният компетентен съд.
Липсват данни и за наличие на хипотезата на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана, особено тежка форма на неправилност, основанията за която не съвпадат с тези, посочени в чл.281 т.3 ГПК. Нужно е неправилността да е съществена до степен да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалния закон или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, че законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща, или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС или Съда на ЕС. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато е постановен при явна необоснованост, напр. поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, като във всички останали случаи необосноваността в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност няма да представлява основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В случая очевидната неправилност е мотивирана с оплакванията по чл.281 т.3 ГПК, но те, с оглед изложеното по-горе, не се квалифицират като очевидни и не подлежат на обсъждане в тази фаза от процеса.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска, колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 458/26.10.2018 г. по ч.т.д.№ 626/2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: