2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1211
гр. София, 30.10. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3774 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. (Д.) – [населено място] срещу решение № ІІ-21/04.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 2339/2013 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частично обезсилване и частично потвърждаване на решение № 152/04.10.2013 г. по гр. дело № 324/2013 г. на Айтоския районен съд, като краен резултат са уважени предявени от Х. Г. Х. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КТ, като е отменена заповед № РД 05-041/11.02.2013 г. на директора на Д.-касатор, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”, признато е за незаконно и е отменено същото дисциплинарно уволнение на ищеца, извършено със заповед № РД 10-008/11.02.2013 г. на директора на Д.-касатор, с която трудовият договор с ищеца за длъжността „ловен надзирател” (която ищецът не е заемал) е прекратен поради наложеното със заповед № РД 05-041/11.02.2013 г. наказание, ищецът е възстановен на длъжността „ловен стражар” при ответното Д.-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 4 033 лв., представляваща обезщетение за времето 08.03.2013 г. – 12.08.2013 г., през което той е останал без работа, както и сумата 531.29 лв., представляваща обезщетение за времето 12.02.2013 г. – 08.03.2013 г., през което той е работил на по-нископлатена работа, поради прекратяването на трудовото правоотношение; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавни такси по делото.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд, след анализ на доказателствата и излагайки подробни съображения, е приел в решаващите си мотиви към обжалваното решение, че с двете процесни заповеди на директора на ответното Д.-касатор на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и трудовият договор с него е прекратен за длъжност, която той не е заемал; че част от вменените на ищеца дисциплинарни нарушения, изразяващи се в неизпълнение на заповеди на директора на ответното Д.-касатор, не съставляват виновно неизпълнение на трудовите задължения на ищеца, който е направил всичко за изпълнението на тези разпореждания на работодателя, докато последният не е изпълнил задължението си по чл. 127 от КТ да му осигури нормални условия за работа, както и че за част от тези деяния е изтекъл двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 от КТ и че по отношение на тях не е налице системност; че друга част от от вменените на ищеца дисциплинарни нарушения категорично не осъществяват изобщо фактическия състав по чл. 187, т. 8 от КТ – уронване доброто име на предприятието, тъй като не е налице злепоставяне на работодателя пред трети лица, а изразите, написани в рапорти на ищеца, са отправени единствено до адресата на рапортите – директора на ответното Д.-касатор, както и че за тези нарушения от ищеца не са искани обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ; че последното вменено на ищеца дисциплинарно нарушение – неуплътняване на работното време, не е доказано по делото, при доказателствена тежест, лежаща върху работодателя, както и че в частта за това нарушение заповедта за дисциплинарно уволнение не съдържа мотиви съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени и се съдържат следните формулировки: 1) „как следва да бъдат анализирани твърденията, че „охранителният участък е значителен по площ и не е възможно да се обходи без транспорт” – както е посочено в решението на въззивния съд…”; 2) „как следва да бъдат анализирани твърденията, че „ищецът е приел да изпълни заповед № РД 05-477/30.10.2012 г. на директора на ТП-Д. А., с която са му възложени функции по охрана на 25-ти охранителен участък, но впоследствие отказва да приеме охранителния участък под претекст, че не са отбелязани всички нарушения” – както е посочено в решението на въззивния съд…”; 3) „как следва да бъдат анализирани твърденията, че „на ищеца не е предоставен картен материал, от който да се установи ловното поле на всяка ловна дружинка” – както е посочено в решението на въззивния съд…”; и 4) „как следва да бъдат анализирани, представените по делото, официално заведени и регистрирани при ТП-Д. А., рапорти, с показанията на свидетелите – колеги на ищеца, доколкото пряко касаят извършеното от него дисциплинарно нарушение…”. В изложението на жалбоподателя се поддържа, че тези формулировки съставлявали материалноправни въпроси, както и че първите три от тях са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а по четвъртия становището на въззивния съд противоречало на разрешение по сходен въпрос, дадено с решение № 49/05.03.2012 г. по гр. дело № 584/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Х. Г. Х. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
И четирите цитирани по-горе формулировки в изложението на жалбоподателя не представляват материалноправни или процесуалноправни въпроси, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те не предполагат даване от касационната инстанция на принципни (с по-висока степен на абстрактност) разрешения по тълкуването на приложими по делото материалноправни или процесуалноправни норми. Първите три формулировки, изведени в изложението на жалбоподателя, изискват анализ на част от цитираните там (и то неточно) мотиви към обжалваното решение относно приетите за установени от въззивния съд правнорелевантни факти по делото, а четвъртата изисква анализ на част от доказателствата по делото. Такава преценка на доказателства и на правнорелеватни факти по делото, както и на приетото относно тях от въззивния съд, няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а – към проверката на правилността на обжалваното решение и решаването на правния спор по същество – по реда на чл. 290 от ГПК, но само в случай на допускане на касационното обжалване. И четирите въпроса, които в случая не са правни, предполагат съобразяване и анализ на събрани доказателства и установените въз основа на тях конкретни факти по делото, което не се извършва във фазата на селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това, тези – така формулирани от жалбоподателя, четири въпроса не могат да се подведат под хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не представляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на тази разпоредба. Първите три от тези формулировки очевидно не биха могли да съставляват и материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което допълнително основание за допускане на касационното обжалване се навежда от касатора. Изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение, не е и в противоречие със соченото от касатора, решение № 49/05.03.2012 г. по гр. дело № 584/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, както също се поддържа в изложението на жалбоподателя.
В заключение, – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Независимо от изхода на делото, на ищеца не се дължат и не следва да се присъждат разноски за касационната инстанция, каквито той претендира, тъй като не са налице никакви доказателства такива разноски да са направени от него за тази инстанция, като не е представен и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІІ-21/04.03.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 2339/2013 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.