О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1213
София, 16.12.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 998 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] /в ликвидация,[населено място], чрез пълномощника му адвокат П. П., против решение № 301 от 26.02.2010 г., постановено по гр.д. № 1593 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 1068 от 24.04.2009 г. по гр.д. № 3604/2006 г. на Районен съд-Пловдив за отхвърляне на предявените от [фирма] /в ликвидация/,[населено място] искове за признаване за установено по отношение на П. Е. М., И. Д. В. и Н. В. Т., че дружеството е собственик на апартамент 17/48 във вх.Б, ет.6, бл.1589, находящ се на [улица], кв.”В.”,[населено място] на основание реализирано право на строеж за изграждане на жилищен блок от 51 апартамента в парцел ІV, кв.41 по плана на кв.”В.-юг”,[населено място], отстъпено му със Заповед № СД-Б-121/4.08.1989 г. на Председателя на ОбНС[населено място] и за осъждане на Н. В. Т. да предаде владението върху недвижимия имот.
Ответниците по касационната жалба П. Е. М., И. Д. В. и Н. В. Т. не са изразили становище по наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че със Заповед № СД-Б-121/4.08.1989 г. на Председателя на ОбНС[населено място] е предоставено право на строеж на „С. е.” Е. за изграждане на жилищен блок от 51 апартамента, което право на строеж е реализирано към 7.10.1993 г. На 5.09.1990 г. в регистъра на смесените фирми е вписано БСФ[фирма], в което 51 % от капитала са собственост на ДФ”Е.”-София, а останалите – на Н.”Р.”-Р.. На 11.10.1991 г. е вписана в търговския регистър [фирма], като правоприемник на „Е.”-София и завод „С. е.”-гр.П., поделение на ДФ”Е.”-София, по баланса й към 31.03.1991 г. Към 27.01.1993 г. дружеството е предоставило на Т. възможност да закупи апартамент № 34, за което е издадена заповед и между тях е сключен предварителен договор от 16.03.1993 г., по който Т. в периода 29.03.1993 г. – 7.10.1993 г. е плащала суми. На 28.10.1993 г. е издадена заповед за настаняване на Т. в процесния апартамент, на основание молба за закупуване на ведомствено жилище, като на 3.11.1993 г. е дадено съгласие от управителя на дружеството Н. Т. да закупи предоставения й за ползване апартамент, след което на 14.04.1994 г. същата е внесла по сметка на дружеството сумата за правото на строеж съгласно предварителния договор. Междувременно предварителния договор и издадените в полза на Т. заповеди са били отменени от управителя на дружеството, но същата продължава да обитава процесното жилище, в което се е нанесла 1993 г., плаща консумираната ел.енергия по партида, открита на нейно име, декларирарала е данъчно имота през 1998 г. и на 14.07.2005 г. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост. При горните факти съдът е направил извод, че ищецът не е доказал, че притежава правото на собственост – правото за изграждането на жилищния блок е било учредено на държавно предприятие Е.”С. е.”, дъщерна фирма на ДФ”Е.”, предвид ПМС 176 и приложение 1 към него, а следователно същото се е включвало в активите на ДФ”Е.”,[населено място]. По тази причина и с оглед образуване през 1990 г. на БСФ[фирма], в което ДФ”Е.”-София участва с 51 % от капитала, следва да бъде установено дали учреденото право на строеж за процесния жилищен блок е било включено в капитала на БСФ”Р.” О., като се има предвид и сключеният на 29.12.1991 г. договор между БСФ”Р.” О. и [фирма]. Ако се приеме, че същото е било внесено /което е възможно защото съгласно чл.123 и чл.124 от Указ № 56 фирми с чуждестранно участие са могли да придобиват право на строеж и право на собственост върху сгради/ и предвид обстоятелсктвото, че дружеството БСФ[фирма] е в производство по ликвидация към настоящия момент, не би могло да се определи къде ще попадне посоченото вещно право при разпределението на имуществото – в дела на [фирма], в ликвидация /което твърди, че като правоприемник на ДФ „Е.” е съдружник в БСФ[фирма]/ или в Н. „Р.”, а следователно ищцовото дружество, като правоприемник на ДФ”Е.”-София, не може да установи собствеността, позовавайки не на нищожност на договора между БСФ[фирма] и [фирма], от който ответника П. М. и неговия правоприемник И. В. черпят правата си. От друга страна, ако правото на строеж не е внесено в БСФ[фирма], то не е установено, че при преобразуването през 1991 г. на ДФ”Е.”-София и в частност на дъщерната й фирма „Е. Е.”-П. в [фирма], по баланса на завод за „С. електроника”-гр.П. към 31.03.1991 г. и разделителен протокол, процесното вещно право е попаднало именно в активите на ищцовото дружество – по делото не са представени посочените в решението на ПОС за вписване на [фирма] баланс към 31.03.1991 г. и разделителен протокол, а изводи в тази насока не могат да бъдат направени и от представените списък на дълготрайни активи на [фирма], в ликвидация към 24.06.1997 г., баланс на БСФ”Р.” О. към 30.10.1996 г., протокол обр.16/27.10.1993 г., разрешение за строеж № 93/8.08.1989 г., защото те не съдържат факти за настъпило правоприемство по отношение на спорния обект. А. № 567/10.11.1997 г. /в който е посочено, че апартамента е включен в капитала на ищцовото дружество/, не е елемент от конкретен вещно-правен придобивен способ, а издаването му е резултат от технически действия по регистрация на държавни имоти, като посочените в него факти при спор, какъвто в случая е налице, следва да бъдат доказани. След като не са представени доказателства в тази насока, то не е установено притежание на правото на собственост на ищцовото дружество върху процесния апартамент, което да бъде установено по отношение на ответницата Н. Т., а и последната е доказала заявеното възражение, че е придобила собствеността въз основа на упражнявано давностно владение за времето от 1993 г. до 14.07.2005 г.
Касаторът твърди, че въпросът относно активната му легитимация се разрешава противоречиво от съдилищата, при разглеждане на спорове по отношение на други апартаменти в същия блок. Приложените решения на Пловдивския окръжен съд обаче не са влезли в сила и не удостоверяват наличието на противоречива съдебна практика. Същото се отнася и до представените три решения на ВКС, постановени по реда на чл.218а и сл. ГПК /отм./, тъй като със същите се отменят атакуваните въззивни решения и делата са върнати за ново разглеждане, т.е. с тях не се разрешава въпросът за легитимацията на ищеца.
Съображенията за неправилно прилагане на чл.235, ал.2 във връзка с чл.12 ГПК, тъй като съдът избирателно е обсъдил само част от събраните по делото доказателства и доводи на страните, по същество съставлява довод за допуснато съществено процесуално нарушение, което е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК и не може да се подведе под хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът поддържа и, че предвид обстоятелството, че е завел множество дела с подобен предмет, като част от тях са висящи пред ВКС и са допуснати до касационно обжалване, то е налице нужда от развиване и унифициране на съдебната практика по отношение на процесната претенция, която е предмет на общо 12 дела, а и се налага тълкуване на ВКС на правните норми на чл.15 /отм./ във вр. с чл.13, ал.2 /отм./ ЗС и чл.94, ал.1, т.2 НДИ /отм./, които представляват действащата към 1989 г. нормативна база за преотстъпване или предоставяне за управление на държавни имоти на държавни учреждения или ведомства. Поставеният въпрос не е съществен с оглед мотивите за отхвърляне на иска. Съдът е развил съображения за недоказано притежание на правото на собственост на дружеството, но е приел за установено и правото на собственост на ответницата Н. В. Т. въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност за времето от 1993 г. до 14.07.2005 г. Следователно дори да се приеме, че ищцовото дружество като правоприемник на „С. е.” Е. относно процесния апартамент е придобило собствеността с изграждането на сградата, то искът е неоснователен, тъй като към настоящия момент собствеността е придобита на оригенерно основание от друго лице. Доколкото липсват доводи във връзка с мотивите, че понастоящем един от ответниците е носител на правото на собственост, то отговора на преюдициалния въпрос дали дружеството е придобило собствеността към един минал момент въз основа на учреденото право на строеж, не би повлиял на изхода на спора, а съответно поставения въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 301 от 26.02.2010 г., постановено по гр.д. № 1593 по описа за 2010 г. на Окръжен съд-Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: