О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1217
София, 04.11. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2933 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. П., чрез адв. С. А. от АК София, срещу въззивно решение № 2076/12.11.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2580/2013 г.
Иска прекратяване на производството по делото, поради изтекла погасителна давност по чл. 35, ал. 3 ЗДВФК, отм., евентуално – отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което делото да се върне за произнасяне по същество от друг съдебен състав.
Според касатора П., въззивният съд неправилно приел, че страната била редовно призована за първото съдебно заседание по делото, проведено от първостепенния съд, а нередовното призоваване е достатъчно „основание за отмяна на първоинстанционното решение при условията на чл. 303 ГПК”. Дружеството – ищец проявило небрежност и пълна липса на правилни управленчески решения, като допуснало в един продължителен период от време П. да изпълнява едновременно длъжността отговорен счетоводител и касиер, с което създало реална предпоставка за извършване на престъпното деянието и допринесло пряко и непосредствено то да се осъществи. Изложени са и съображения за пропуски при съставяне на акта за начет – не била посочена дата, не е ясно, кога е получен от П., а тя, поради здравословни проблеми, не била във възможност да присъства на извършването на вътрешния одит. Не било възможно да се извърши пълно доказване „в наказателния и в граждански процес”, защото дружеството не представило пред следователя протоколи за насрещни прихващания на взаимно дължими суми. В заключение, касаторът е „обърнал внимание”, че производството следва да се прекрати, защото съгласно чл. 35, ал. 3 ЗДВФК, отм, имуществена отговорност не се търси, ако са изминали десет години от причиняването на вредата.
Насрещната страна Х. Б., АД София, не е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
[фирма] е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Софийският районен съд е издал заповед и изпълнителен лист срещу А. Г. П. за сумата 28056,20 лв. по акт за начет, ведно с лихва, считано от 09.06.2008 г. до окончателното погасяване на задължението, както и 19 953,78 лв., натрупаната лихва за периода от 02.01.2003 г. до 09.06.2008 г.
След възражение по чл. 414 ГПК, кредиторът предявил установителен иск за установяване на вземането по издадената заповед.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, уважил иска.
За да постанови този резултат, съдът установил, че по реда и при условията на Закона за държавния вътрешен финансов контрол, отм., бил съставен акт за начет № 18/23.10.2003 г. от А. за държавен вътрешен финансов контрол, на А. Г. П., на длъжност – отговорен счетоводител на [фирма], за отчетен период от 23.10.2000 – 01.01.2003 г. С акта е установена е липса от 28 056,20 лв. Фактическите констатации в съставения акт за начет са подкрепени с доказателства, представени и по гражданското дело.
С влязла в сила присъда А. Г. е призната за виновна в извършване на продължавано престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК – присвояване на чужди пари – собственост на [фирма] в общ размер на 28 056,20 лв.
Въззивната инстанция посочила, че присъдата е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Посоченият в акта за начет период е по-дълъг от този, в който, според влязлата присъда, П. е извършила присвояването, но това значи, че вредата е установена от наказателния съд, като тя, безспорно, е нанесена в рамките на отчетния период, за който е извършена проверката и съставен акта за начет. Отделно е изяснено, че А. П. не е оборила доказателствената тежест на акта за начет, като докаже неистинността на фактическите констатации на съставителя. Изяснено е също така, че тя се е възползвала от правото си по чл. 30, ал. 2 ЗДВФК, отм. и е дала писмени обяснения, но с тях не е ангажирала доказателства; не се е възползвала и от възможността да ангажира доказателства, оборващи констатациите в акта аз начет, в производството по гражданския иск.
В изложението към касационната жалба са повдигнати следните въпроси:
1. При съществени нарушения на касовата и финансовата дисциплина, състояща се в съвместно изпълнение на функциите на касиер и отговорен счетоводител от едно лице, следва ли да се търси солидарна имуществена отговорност и от ръководството на дружеството; 2. налице ли е порок в акта за начет, когато едностранно е извършена проверка в счетоводството на дружеството само на касата и свързаните с нея първични документи, а не е извършена проверка на счетоводните записвания за хронологичното отразяване на приходите в оборотите на дружеството, както и осчетоводяването на процесните фактури в дневниците за покупки и продажби за съответния отчетен период; 3. с изтичането на десетгодишната давност за носене на имуществена отговорност, следва ли производството да се прекрати; 4. налице ли е нередовно призоваване, когато в разписката длъжностното лице не е посочило името на лицето, на което се връчва призовката, както и качеството му; 5. необходимо ли е длъжностното лице да снеме самоличността на лицето, на което се връчва призовката.
Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въпросът за изтичане на десетгодишната погасителна давност по чл. 35, ал. 3 ЗДВФК, отм., е неотносим, защото въззивният съд не се е произнасял по него. От друга страна, това би било и недопустимо, защото съдът служебно не прилага последиците от изтекла погасителна давност, а само при надлежно заявено възражение от страна – в случая от ответника, в срока за отговор по исковата молба. Само за пълнота на изложението следва да се добави, че самата П. счита, че давността за търсене на имуществена отговорност е изтекла в хода на въззивното производство, а е ясно, че съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяването на иск и, докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД; от значение е тогава дали при подаване на исковата молба давността е била вече изтекла и, ако това е така, по надлежно заявено възражение от ответника, съдът не прекратява исковото производство, а отхвърля иска, като погасен по давност.
Въпросът, касаещ евентуална солидарна отговорност и на трети лица, е неотносим, защото е без значение за отговорността на П. и постановения от съда резултат – всеки от солидарните длъжници отговаря до размера на цялото вземане, те не са необходими другари и кредиторът не е длъжен да предяви иска едновременно против всички солидарно отговорни лица.
Въпросите, касаещи редовността на акта за начет, неговото съставяне и доказателствената му сила, са без значение за постановения резултат, защото липсата, представляваща вреда за дружеството, е установена с влязла в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд и той няма правната възможност да я ревизира по съображение за нередовност на акта за начет или недоказаност.
Въпросите, относно редовното призоваване на П. за първото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, защото е ясно, че нито на осн. чл. 303 ГПК, както счита касатора, нито на осн. чл. 271 ГПК – разпоредбата, която регламентира правомощията на въззивния съд, не може във въззивното производство да се отмени решение на първа инстанция, само поради нередовно призоваване на страна. Страната, във въззивната жалба или отговора към нея, ако е била нередовно призована и, поради това, е пропуснала да извърши определено процесуално действие, следва изрично да го поиска – напр. посочване и събиране на доказателства; оспорване на документи; заявяване на материалноправни възражения и т.н. В случая във въззивната жалба има единствено оплакване за допуснато нарушение при призоваването на П., но нито има доводи как това нарушение се е отразило върху правилността на решението, съответно какво е пропуснала да направи страната поради това нарушение и какви са евентуално исканията й. От друга страна, повдигнатите процесуалноправни въпроси, свързани с удостоверяване на връчването, не създават затруднения в правоприлагането, нормата на чл. 44 ГПК е ясна и съдилищата точно са я изтълкували. П. е отказала да получи съобщението и това е удостоверено с подпис на връчителя; в тази си част разписката има характера на официален удостоверителен документ и, ако П. го оспорва, следва да докаже твърдението си по пътя на пълно главно доказване.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 2076/12.11.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2580/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: