О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1217
гр. София 04.11.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4084/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. М., в качеството й на процесуален представител на И. Д. И. срещу решение № 121/14.05.2015 г. по гр.д.№ 213/2015 г. по описа на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 170/26.02.2015 г. по гр.д. № 4087/2014 г. на Сливенски районен съд, с което е прекратен с развод гражданският брак, сключен с акт за граждански брак № 836 от 30.10.1998 г. в [населено място] между С. Г. К., след сключването на брака И., и И. Д. И., поради дълбокото му и непоправимо разстройство; обявено е, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака носи И. Д. И.; постановено е, след влизането на решението в сила за прекратяване на брака С. Г. И. да носи предбрачното си фамилно име К.; И. Д. И. е осъден да заплати държавна такса по сметката на Сливенски районен съд в размер на 50 лв., както и да заплати на С. Г. К. направените по делото разноски в размер на 625 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост– касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение, с което да се прекрати с развод гражданският брак, сключен между С. Г. И. и И. Д. И. поради дълбокото му непоправимо разстройство, като бъде обявено, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака носи С. Г. И..Претендира разноски.
Като основание за допустимост на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следните въпроси: 1. „Допустимо ли е на базата на свидетелските показания, които не установяват по никакъв начин касаторът да е предизвиквал семейни скандали, нанасял травматични увреждания на съпругата /побой, спукани тъпанчета, синини под очите – без налични медицински документи/ и да има вина за настъпването на дълбокото и непоправимо разстройство на брака, решаващият съд да направи напълно противоположни на тях изводи и обяви, че вина за разтрогването на брачните отношения има съпругът?” и 2. „ Следва ли напускането на семейното жилище от съпругата по време на действащ брак, а не след неговото прекратяване, да се тълкува от съда като принос и вина за непоправимото разстройство на брака?”. В подаденото „Допълнение към изложение на касационни основания” касаторът сочи, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Постановление №1/1957 г. на Пленума на ВС.
В срока по чл.287 ГПК С. Г. И., чрез адв. Т. Д., е подала писмен отговор, в който излага съображения, че подадената жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, предвид обстоятелството, че касационната жалба е подадена преди изменението на ГПК с ДВ бр. 50/2015 г., взе предвид следното:
Първоинстанционното производство пред Сливенски районен съд е образувано по искова молба, подадена от С. Г. И. срещу И. Д. И., в която се иска бракът между страните да бъде прекратен поради дълбокото му и непоправимо му разстройство, след прекратяване на брака ищцата да носи фамилното име К., а ответникът да бъде осъден да й заплати сторените в производството разноски. В срокът по чл. 131 ГПК ответникът И. Д. И. не е подал отговор на исковата молба и не се е явил в откритото съдебно заседание, за което е бил редовно уведомен. Предявените искове с правно основание чл. 49, ал. 1 СК вр. чл. 53 СК са уважени от първоинстанционния съд,който е приел е, че сключеният на 30.10.1988 г брак между страните е изчерпан от съдържание. Позовал се е на показанията на изслушаната свидетелка И. и е направил извод, че настъпилото в семейството дълбоко и непоправимо разстройство на брака се дължи на непрекъснати скандали, побои, нанасяни от ответника на ищцата, поради което съпрузите са се дезинтересирали един от друг и всеки от тях живеел самостоятелно, а връзка съществувала само формално. При тези съображения съдът е счел, че бракът между страните следва да бъде прекратен с развод, като вината за дълбокото му и непоправимо разстройство носи ответникът И.. Уважено е изрично заявеното в исковата молба искане на ищцата да носи предбрачното си фамилно име К..
Окръжен съд – Сливен е сезиран с въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство – И. Д. И.. За да потвърди решението на първостепенния съд, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка, изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и на основание чл. 272 ГПК е препратил към нея. Приел е, че от събраните доказателства се установява по безспорен начин, настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения, пълното отсъствие на необходимото съдържание на връзката,както и разпадналите се духовни, физически и имуществени връзки между съпрузите, което е довело до пълна липса на взаимност и нормални условия за съвместен живот. Посочил е, че разстройството е трайно, постоянно, окончателно и непоправимо, поради което не могат да бъдат възстановени нормалните съпружески отношения. За да се произнесе по въпроса за вината съдът е взел предвид, че вината представлява субективно отношение на съпруга към брачните му нарушения и техния резултат – дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като доказването на брачното нарушение е достатъчно, за да се приеме наличието на вина. За доказани е приел обстоятелствата, че съпругът е нанасял побой на съпругата си, предизвиквал е скандали, които ставали известни и на техни близки, поради което дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения е по негова вина. Посочил е, че не е доказано съпругата да е извършвала нарушения на брачните си задължения, а напускането на семейното жилище от нейна страна е въпрос на личен избор. Произнесъл се е и във връзка с направените от въззивника оплаквания, като е посочил изрично, че кредитира с доверие свидетелските показания на изслушаната в първа инстанция свидетелка, тъй като не са ангажирани доказателства, които да ги оборват или поставят под съмнение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В настоящия случай поставените в изложението въпроси не визират правни разрешения на съда, обусловили крайния му извод, а се отнасят до правилността на обжалваното решение и изразяват становище относно извършената от въззивния съд преценка на фактическата обстановка и събраните доказателства. Те оспорват изводите на съда по същество на спора, а не визират конкретни правни разрешения, които биха обусловили допускане на касационна проверка. Следователно поставените въпроси представляват касационно основание, а не основание за достъп до касационно обжалване, съгласно правилото на чл. 280, ал.1 ГПК. К. съд, упражнявайки правомощията си при преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В подадената касационна жалба не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответната страна по касация се следват направените разноски за адвокатско възнаграждение,които следва да са надлежно удостоверени,съгласно т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай липсват доказателства относно размера на адвокатското възнаграждение,както и че същото е действително заплатено, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121/14.05.2015 г. по гр.д.№ 213/2015 г. по описа на Сливенски окръжен съд, ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: