7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 122
София, 12.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1191/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 2312 от 11.12.2013 г., постановено по т. д. № 901/2003 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 13.11.2012 г. по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава по договор за наем № 73 от 23.05.2008 г. за сумата 19 793 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдение, че въззивният съд е отхвърлил иска за неустойка до размер на сумата 19 793 лв., след като се е позовал на клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем и е извършил служебно прихващане с насрещно вземане на ответника – наемател, без последният да е заявявал изрично възражение за прихващане. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем овластява наемодателя през целия период на действие на договора да приспада задължения на наемателя от внесения като гаранция депозит; нарушение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем; нарушение на разпоредбата на чл.104, ал.1 ЗЗД, обуславяща компенсацията на насрещни вземания от наличието на изрично изявление на компенсиращата страна; нарушение на разпоредбата на чл.103 ЗЗД, предвид липсата на съществуващо вземане на ответника, което да бъде обект на прихващане.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване процесуалната недопустимост на въззивното решение. Наред с процесуалната недопустимост на решението, приложното поле на касационното обжалване е аргументирано и с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, заявени във връзка със следните въпроси : 1. Длъжен ли е съдът, преди да изведе правните си изводи относно съдържанието на договорна клауза, да извърши тълкуване във връзка с останалите уговорки на относимия договор при спазване на всички изисквания на чл.20 ЗЗД; 2. Може ли съдът да обоснове правни изводи като се позове на част от такава уговорка, без да държи сметка за пълното съдържание на договорния текст, в който се намира, за волята на страните, вложена в него, и целите, които преследват с нея; 3. Допустимо ли е съдът, без изрично изявление за прихващане, да извърши компенсация на насрещни парични задължения на страните; 4. Възможно ли е да се извърши компенсация с неликвидно парично задължение; 5. Познава ли българското позитивно право института на „приспадането” като способ за погасяване на парични задължения, който съдът да е овластен да извърши служебно. За въпросите по п.1 – п.4 касаторът твърди, че са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 на ІІ г. о., решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV г. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о., решение № 103/06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г. на І т. о., решение № 151/13.07.2011 г. по гр. д. № 409/2011 г. на ІV г. о., решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на І т. о., решение № 76/26.04.2013 г. по т. д. № 24/2012 г. на ІІ . о., решение № 113/09.07.2013 г. по гр. д. № 1274/2013 г. на ІІ г. о., решение № 149/30.10.2009 г. по т. д. № 97/2009 г. на ІІ т. о., решение № 162/24.03.2011 г. по гр. д. № 986/2010 г. на ІV г. о. и решение № 225/28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ІІ т. о., а за въпроса по п.5 – че поради липса на съдебна практика и на теоретични разработки е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В срока по чл.283 ГПК касаторът е депозирал допълнение към касационната жалба, с което е обжалвал въззивното решение като недопустимо и неправилно и в частта, с която е потвърдено решението по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 22 857 лв. Като основание за недопустимост на решението е посочено служебното прихващане от съда, без направено възражение за прихващане, на вземането за неустойка до размер на сумата 22 857 лв. с насрещно вземане на ответника по чл.4, ал.7 от договора за наем за връщане на внесен аванс за извършване на подобрения в наетия имот. Относно неправилността на решението е препратено към касационните доводи по чл.281, т.3 ГПК в първоначалната жалба, а относно допускането на касационно обжалване – към представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е подал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който е изложил съображения за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и е поискал присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 19 793 лв., претендирана като неустойка за забава по чл.3, ал.8 от сключен между страните договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г., Софийски апелативен съд е приел, че искът е неоснователен до размер на посочената сума, предвид клаузата на чл.3, ал.5 от договора, с която страните са овластили предварително ищеца – наемодател да приспада задълженията на ответника – наемател за консумативи и за наем, които не са платени на падежа, от внесения при сключване на договора депозит. Въззивният съд е преценил, че клаузата на чл.3, ал.5 от договора съдържа уговорка, даваща право на ищеца за целия период на действие на договора да приспада задълженията на ответника за консумативни разноски и наем от намиращия се при него депозит, респ. задължение за ищеца при прекратяване на договора да върне на ответника остатъка от депозита, в случай, че такъв съществува след приспадане на непогасените на падежа задължения. Позовавайки се на вариант от заключението на съдебно – счетоводната експертиза по делото, в който вещото лице е отразило каква част от задълженията за наем и за консумативи би била погасена чрез отнасяне към съответния падеж на съответната част от предварително получения от ищеца депозит, съставът на Софийски апелативен съд е направил извод, че ответникът дължи неустойка за забава по чл.3, ал.8 от договора само в размер на сумата 18 242.08 лв. и не дължи разликата от 19 793 лв., предвид погасяването на задълженията за наем и за консумативи с внесения депозит.
Въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията в насрещната въззивна жалба на ищеца [фирма], че обжалваното решение е недопустимо в частта за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 19 793 лв., тъй като първоинстанционният съд е извършил служебно прихващане на вземанията му по договора за наем с насрещно вземане на ответника за връщане на депозита по чл.3, ал.5, без да е правено възражение и/или изявление за прихващане от ответната страна. По съображения, че погасяването на вземанията за наем и за консумативи, по повод на които се претендира неустойка за забава, е настъпило като пряка последица от клаузата на чл.3, ал.5 от договора, овластяваща наемодателя да приспада неплатените на падежа задължения на наемателя от внесения депозит, въззивният съдебен състав е приел, че в обжалваната част въззивното решение не е недопустимо. Като неоснователни въззивният състав е преценил и оплакванията за нарушение на разпоредбите на чл.103 и чл.104 ЗЗД, уреждащи прихващането на насрещни вземания, мотивирайки се с неприложимостта на прихващането към спорното правоотношение.
С обжалваното решение Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд и в частта, с която искът за неустойка е отхвърлен за остатъка до пълния претендиран размер от 64 830.05 лв. В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е констатирал, че в посочената част първоинстанционното решение не е недопустимо, но поради липса на конкретни оплаквания в насрещната въззивна жалба на [фирма] за неправилност на решението в тази част не е излагал изрични мотиви във връзка с правилността на съдебния акт.
Становището на настоящия съдебен състав по допускане на касационното обжалване е следното :
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване с релевираната в касационната жалба недопустимост на въззивното решение в обжалваните части, с които искът за неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за сумите 19 793 лв. и 22 857 лв. Според разясненията в съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.1, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по съществото на касационната жалба.
При преценка на данните по делото настоящият състав на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Тезата на касатора за недопустимост на решението е изградена върху твърдението, че въззивният съд е отхвърлил иска за неустойка за сумите 19 793 лв. и 22 857 лв. след служебно прихващане на вземанията му по договора за наем, за забавата на които е претендирана неустойката, с насрещни вземания на ответника по същия договор, за които не е противопоставяно възражение за прихващане. Поддържаната теза не кореспондира с мотивите към въззивното решение, в които въззивният съд е аргументирал отхвърлянето на иска за неустойка за сумата 19 793 лв. не с прихващане на насрещни вземания по смисъла на чл.103 и чл.104 ЗЗД, а с извода, че неустойката не се дължи, тъй като вземанията на ищеца – наемодател /сега касатор/, за чиято забава се търси неустойка, са погасявани със сумата на депозита, която ответникът – наемател е внесъл при сключване на договора и от която ищецът е имал правото да приспада непогасените на падежа задължения за наем и за консумативи, съгласно изричната клауза на чл.3, ал.5 от договора. Отхвърлянето на иска за сумата 19 793 лв. е резултат от прилагане на договорната клауза на чл.3, ал.5 със съдържанието, в което я е възприел въззивният съд, а не от служебно извършено прихващане на насрещни вземания на страните, както поддържа касаторът. Аргумент в тази насока е и позицията на въззивния съд, изразена на стр.8 от съобразителната част към решението, че ефектът на погасяване на вземанията е настъпил като последица от упражняване на правото на ищеца по чл.3, ал.5 от договора в случай на забава да приспада задълженията на наемателя от намиращия се при него депозит, което води до неприложимост към спорното правоотношение на разпоредбите на чл.103 и чл.104 ЗЗД. Мотивите към въззивното решение не съдържат и изводи, насочващи към служебно извършена от въззивния съд компенсация на вземания на касатора с насрещно вземане на ответника по чл.4, ал.7 от договора за сумата 22 857 лв. При отсъствие на данни въззивният съд да се е произнесъл без надлежно сезиране с възражение за прихващане не може да се направи предположение за недопустимост на въззивното решение и не се налага процесуалната допустимост на решението да бъде проверявана по реда на чл.290 ГПК.
В зависимост от становището, че няма данни за служебно прихващане на насрещни вземания по инициатива на въззивния съд, неоснователно е искането на касатора за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по въпроса дали е допустимо съдът да извърши компенсация на насрещни парични задължения на страните, без изрично изявление за прихващане /п.3 от изложението/, и дали е възможно извършването на компенсация с неликвидно парично задължение /п.4 от изложението/. Въззивният съд не е мотивирал отхвърлянето на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД с прихващане на насрещни вземания на страните, с оглед на което поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Поради отсъствие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда съдебната практика, представена от касатора за доказване на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Извън приложното поле на касационното обжалване е и въпросът дали българското позитивно право познава „приспадането” като способ за погасяване на парични задължения, който съдът да е овластен да извърши служебно /п.5 от изложението/. В съобразителната част на обжалваното решение не се съдържа правен извод, че „приспадането” на насрещни задължения е уреден в закона способ за погасяване на насрещни парични задължения. Терминът „приспадане” е употребен от страните в клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем и е използван от въззивния съд по повод на нейното обсъждане. Въпросът няма връзка с формирането на решаващите правни изводи на съда по съществото на спора и предвид разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това въпросът е изведен от съдържанието на конкретна договорна клауза, релевантна само за спора по конкретното дело, което изключва значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в частта за отхвърляне на иска за неустойка за сумата 19 793 лв. във връзка с първите два въпроса в изложението, отнасящи се до приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съобразяването на въведените с нея критерии при тълкуване на клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем. Въпросите са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като частичното отхвърляне на иска за неустойка е обусловено от изводите, до които е достигнал въззивният съд след тълкуване на волята на страните, вложена в съдържанието на чл.3, ал.5 от договора. При формиране на тези изводи въззивният съд се е отклонил от създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, обективирана в цитираните от касатора решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 на ІІ г. о., решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV г. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 103/06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г. на І т. о., както и в други служебно известни на настоящия състав решения – напр. решение № 115/01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на І т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о. Констатираното отклонение от задължителната съдебна практика съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол в посочената част.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено по отношение на допълнително обжалваната част от въззивното решение, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 22 857 лв. Въззивният съд не е бил сезиран от касатора с оплаквания за неправилно тълкуване на договора за наем в частта относно клаузата на чл.4, ал.7, с оглед на което не я е подлагал на тълкуване и не е излагал правни изводи по повод на съдържанието й. При липса на правни изводи, произтичащи от тълкуване на клаузата на чл.4, ал.7, поставените в п.1 и п.2 от изложението въпроси не могат да се квалифицират като обуславящи за отхвърлянето на иска за сумата 22 857 лв. и касационно обжалване по тях не може да се допусне.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2312 от 11.12.2013 г., постановено по т. д. № 901/2003 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 13.11.2012 г. по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава по договор за наем № 73 от 23.05.2008 г. за сумата 19 793 лв.
УКАЗВА на касатора [фирма] – [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 395.86 лв. /триста деветдесет и пет лв. и осемдесет и шест ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксите делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2312 от 11.12.2013 г., постановено по т. д. № 901/2003 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 13.11.2012 г. по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава по договор за наем № 73 от 23.05.2008 г. за сумата 22 857 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :