О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1220
гр. София 04.11.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 19 октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4226 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Е. Т. Г. от [населено място], чрез процесуалния представител П. М. К. против решение № 51/15.04.2015 г. по в.гр.дело № 8/2015 г. на Търговищкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 581/26.11.2014 г. по гр. дело № 1091/2014 г. на Търговищкия районен съд и допълнително решение № 140/24.01.2015 г. по същото дело, с което е отхвърлен предявения иск от жалбоподателя против [фирма] [населено място] над сумата 8220.96 лв., представляваща неизплатената част от обезщетението по чл.331,ал.2 КТ, равняваща се на 8 брутни месечни заплати до пълния претендиран размер от 14 386.69 лв., равняваща се на 14 брутни месечни заплати като неизплатено обезщетение по чл.331,ал.2 КТ като неоснователен и е отхвърлен иска за мораторна лихва за забава над сумата 219.75 лв. до пълния претендиран размер от 380 лв.
Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението са формулирани въпросите:1.след като работодателят-ответник е приел и представил размера на дължимите обезщетения по чл.130а,ал.2,т.6 КТ, има ли право впоследствие да изменя едностранно тези обезщетения по размер и по същество по реда на чл.331ал.1 КТ, 2.има ли основание изплатеното обезщетение по чл.222,ал.3 КТ да се счита и за такова, уговорено на осн.чл.331,ал.1 и 2 КТ, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.71, ал. 1,т.3 от Закона за защита от дискриминация.
Прието е, че твърденията в исковата молба са, че работодателят е допуснал дискриминация по отношение на ищеца Е. Г. на основата на възраст и е изплатил на същия по-малко по размер обезщетение при уволнение в сравнение с останалите работници. Посочил е, че е претендирано обезщетение в размер на 14 брутни заплати – общо 14 386,68лв.
От фактическа страна е прието за установено въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че ищецът е работил при ответника до 28.03.2014 г., когато е прекратено трудовото му правоотношение по инициатива на работодателя и на основание чл. 331 КТ. Прието е също, че страните са подписали споразумение за прекратяване на трудовия договор и за изплащане на обезщетение в размер на 6 брутни заплати по чл. 331 ал. 2 КТ и на 6 брутни заплати по чл. 222 ал. 3 КТ, че са изплатени и обезщетения по чл. 24 К. в размер на 2 брутни заплати и по чл. 224 ал. 1 КТ за неизползвания платен годишен отпуск.
Според въззивния съд ищецът се позовава на Закона за защита срещу дискриминация и претендира заплащането на още 14 брутни заплати с твърдения, че по отношение на него не е приложена разпоредбата на постигнатото споразумение между работодателя и синдикатите при масово уволнение да се изплати на всички работници, на които предстои пенсиониране общо 14 заплати плюс 6 за пенсионирането до края на 2014г.
Посочил е, че е безспорен по делото фактът, че към момента на уволнение на ищеца, работодателят е пристъпил към масово съкращение на работници и спазвайки предвидената разпоредба на закона е подписал със синдикалните ръководства споразумение за заплащане на обезщетения на работниците при уволнението. Съдът е посочил също, че съобразно споразумението от 17.12.2013г. е прието да се изплатят на работниците по 14 заплати като основа на всички работници. За определени групи работници- тези по чл. 333 ал. 1,3,5 и 6 КТ, за тези на които предстои пенсиониране през 2014г. и за вдовици, които се грижат за непълнолетни деца по 14 заплати плюс 6 заплати.
Съдът е приел за установено, че ищецът е бил член на синдикалната федерация „ М.“, при ответника, до 31.03.2014г., поради което постигнатото споразумение обвързва работодателя и по отношение на него.
Прието е, че с писмения отговор ответникът не е оспорил факта, че на ищеца не са изплатени визираните в споразумението суми, че са изложени твърдения, че работодателят има право за индивидуална преценка при определяне на обезщетенията. Посочил е, че ответникът не е извършил конкретизация на критериите за тази индивидуална преценка и за кръга от лицата, спрямо които е приложен този критерий. Прието е също, че това становище противоречи на духа и смисъла на КТ и ЗЗД . Според съда в закона изрично е предвидена поредица от действия, които са задължителни при масово уволнение и постигането на споразумение със синдикалните организации за това, че в противен случай работодателят изпада в противоречие със закона и извършените от него съкращения са незаконосъобразни. Направил е извода, че това възражение на ответника е неоснователно и противоречащо на закона. Съдът е взел предвид разпоредбите на чл. 14, ал. 1,2 и 3 от Закона за защита от дискриминация, според които работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Алинея 1 се прилага за всички възнаграждения, плащани пряко или непряко, в брой или в натура, независимо от срока на трудовия договор и продължителността на работното време. Критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1. Прието е, че подписаното споразумение не предвижда изключение за някои работници от определените категории, че изключването на ищеца от всички останали го поставя в ситуация на дискриминация, с оглед на което е направил извода за основателност на предявения иск.
Съдът е приел относно размера на дължимото обезщетение по чл. 74 ЗЗД, че същото следва да се определи и изчисли според предвиденото обезщетение за лицата, на които предстои пенсиониране през 2014г. – 14 плюс 6 заплати. Посочил е, че този критерий поставя ищеца най-близо до критериите визирани в споразумението, според което са изплатени обезщетенията на останалите работни. Приел е, че шестте заплати, предвидени в споразумението представляват и обезщетение по чл. 222 ал. 3 КТ и, че тази сума е вече изплатена. Поради това е направил извода, че на ищеца се дължи обезщетение в размер на още 8 брутни заплати – разликата от 6 изплатени брутни заплати по заповедта за освобождаване до 14 брутни заплати, договорени по споразумението.
При тези съображения съдът е извел решаващия извод, че първоинстанционното решение, включително и допълнителното са правилни и законосъобразни и като такива ги е потвърдил.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението, тъй като въпросът не е правен по смисъла на чл. 280,ал.1 ГПК. Според тълкуването дадено в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставеният въпрос от жалбоподателя не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Поради това същият не е правен въпрос и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по втория въпрос от изложението. Същият е формулиран общо и не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. За да е правен въпросът съобразно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС същият следва да е конкретен и ясен, да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. След като въпросът не е ясен и конкретен и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело същият не е правен въпрос и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т. 3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Е. Т. Г..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 51/15.04.2015 г. по в.гр.дело № 8/2015 г. на Търговищкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 1909/21.05.2015 г., подадена от ищеца Е. Т. Г. от [населено място], [улица], ет.5,ап.15, чрез процесуалния представител П. М. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: