О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1221
Гр.С., 27.11.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през двехиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4913 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” срещу решение на Сливенски окръжен съд, ГО, №.194/30.06.2014г. по г.д.№.302/14г. в частта, с която е потвърдил решение на Сливенски районен съд №.254/25.03.2014г. по г.д.№.5741/13г.
Ответната страна Ц. С. М. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част – с която ГД ”Изпълнение на наказанията” е осъдена да плати на ищеца 2435,49лв. възнаграждение за положен извънреден труд за периода 23.11.09г.-23.11.12г., законната лихва считано от 23.11.12г. до окончателното изплащане, 447,26лв. лихви и 591,37лв. разноски, а на основание чл.124 ал.1 ГПК е признато за установено, че ищецът има право на 184 часа и 30минути допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за горепосочения период. Съдът е намерил, че предявеният установителен иск е допустим, доколкото страните са в трудово правоотношение и осъдителен иск за заплащане на неползван отпуск не може да се предяви, а от друга страна при положение, че ответникът не е оспорвал дължимите отпуски и ищецът е имал право да ги ползва, няма защо да се търси защита с осъдително решение. За да достигне до крайните изводи за основателността на претенциите, е приел, че ищецът е държавен служител по смисъла на чл.169 ЗМВР, който през процесния период е заемал длъжността „надзирател” в Затвора – [населено място] към ГД „Изтърпяване на наказанията” – С., работил е на смени /предимно 24-часови/ и е полагал извънреден труд – доколкото времето, през което е бил на разположение /не е изпълнявал постова служба, имал е право да почива, но без да се съблича и да напуска района на поделението/, е работно време – част от времето, свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност, а на практика работното му време при 24-часовите смени е траело по 25часа предвид удължаване на смяната, че за положения извънреден труд се дължи заплащане на съответно възнаграждение ведно с лихви – които се пресъждат, че доколкото извънредният труд е над 50часа на тримесечие, на основание чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР на ищеца се дължат 184 часа и 30 минути допълнителен платен годишен отпуск и установителният иск за признаване за установено дължимостта му следва да се уважи изцяло.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно липсата на правен интерес от предявяването на установителен иск в противоречие с практиката на ВКС /409-71-IiI, сб.205, 552-85-ІІІ, БХ 39; 1019-96-ІV, сб.101, реш.№.700/6.12.10г. на ВКС по г.д.№.304/10, ІІІ ГО/. Поддържа и, че е налице произнасяне по материалноправния въпрос за правото на допълнителен отпуск по чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По отношение на първия поставен въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. Липсва противоречие със задължителната практика на ВКС, в това число и цитираната по-горе. Решение №.700/6.12.10г. на ВКС по г.д.№.304/10, ІІІ ГО, е постановено по реда на чл.290 ГПК, но касае правни въпроси във връзка със съдържанието на доклада на съда по чл.146 ГПК, последиците от недаване на указания и възможността за сочене на нови обстоятелства и доказателства извън хипотезите на чл.147 и чл.266 ал.2 ГПК – и не съдържа обсъждане на процесуалните предпоставки за предявяване на установителен иск, респективно недопустимостта на такъв поради липса на правен интерес. Поради това и то е неотносимо към процесния случай. Останалата сочена от касатора практика не съставлява такава по смисъла на т.2 от ТР №.1/2009 от 19 февруари 2010 г. на ОС на ОСГТК на ВКС – тъй като е постановена по реда на ГПК /отм./, а и не е представена по делото. От друга страна, предвид задължението на касационния съд да допусне до касация обжалваното решение ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо /т.1 от ТР №.1/2009 от 19.02.2010г. на ОС на ОСГТК на ВКС/, настоящият състав намира, че такава хипотеза не е налице. В случая се иска признаване за установено, че ищецът има право на допълнителен платен отпуск по чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./ – като страната не може да предяви осъдителен иск за присъждане на обезщетение за същия, доколкото понастоящем трудовото правоотношение не е прекратено. При това положение за ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителния иск – с който и на този етап би могъл да постигне търсената защита /още повече, че липсват твърдения ответникът да е създавал пречки за ползване на безспорен по размер отпуск/.
Не е налице и основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №.1/19.02.2010 по т.д. №.1/2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване предвид втория поставен от касатора въпрос, не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не се касае за неясни или противоречиви разпоредби, а във връзка с нормата на чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./ е налице и задължителна практика на ВКС-решение №.189/22.10.2014г. на ВКС, ІІІ ГО, по г.д. №.2157/2014г. В същото изрично е изяснен характера на отпуска по чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./ и условията, при които той може да се ползва, респективно подлежи на обезщетяване. Посочено е, че на основание чл.211 ал.5 т.2 от ЗМВР /отм./ работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа за служителите по ал.3. Отразено е, че предвиденият в цитираната разпоредба допълнителен отпуск е платен – по арг. от чл.212 ал.1 т.3 от ЗМВР /отм./, която препраща общо към чл.211 ал.5, без да прави разлика в отпуска, визиран в двете й точки; че след прекратяване на служебното правоотношение се дължи обезщетение за неползвания допълнителен платен годишен отпуск, с който се компенсира работата над нормативно определените часове, заплащани като извънреден труд по чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./; че допълнителният отпуск по чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР /отм./ не е компенсаторна почивка по смисъла на чл.136а КТ и затова не се прилага относимата към заплащане на некомпенсираната с почивка разлика до нормалния работен ден разпоредба на ал.5 /за такава компенсация са постановените решения по гр.д. №503/10 г. на ІV ГО, реш. по г.д. №.342/09 г. на ІІІ ГО и др./; че компенсацията на отработените над норматива часове по специалния закон за МВР е с допълнителен платен годишен отпуск и ако до прекратяването на служебното правоотношение отпускът не е ползван от служителя, на последния се дължи обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Налице е задължителна практика, която пояснява релевантната разпоредба. От постановяването й не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, поради което и не се налага ново тълкуване на горепосочената правна норма, различно от съдържащото се във вече наличната задължителна практика.
Предвид всичко изложено по-горе, сочените от касатора касационни основания не са налице и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат 700лв. разноски за адвокатски хонорар в касационното производство.
Мотивиран от горното, съставът на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Сливенски окръжен съд, ГО, №.194/30.06.2014г., постановено по г.д.№.302/14г.
ОСЪЖДА Главна дирекция ”Изпълнение на накаанията” при Министерство на правосъдието, [населено място], [улица].21, да плати на Ц. С. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица].15, 700лв. /седемстотин лева/ разноски н аоснование чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: