О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1227
София, 06.12.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3890/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Т. Б., приподписана от адв.И. Б., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 15.02.2013г. по в.гр.д.№ 787/2012г., с което е потвърдено решение от 13.05.2011г. по гр. д .№ 13680/2010г. на СРС в частта, с която частично са уважени предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС от [фирма] срещу И. Т. Б. за установяване съществуването на паричните задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по гр. дело № 14010/2009 г. на СРС, 91 състав, до размер на сумата от 3589,91 лв., представляваща продажната цена за доставената топлинна енергия за периода от м. 12.2006 г. до м. 04.2009 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от 01.12.2009 г. до окончателното й изплащане, както и за установяване съществуването на вземане до размер на сумата от 694,98 лв., представляваща законна мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 01.12.2006 г. до 21.10.2009г. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата до пълните заявени размери, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба и допълнителната молба от 18.04.2013г., искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при наличието на противоречива практика на съдилищата, изразяваща се в съобразяването със съдебно-техническите и съдебно-счетоводните експертизи. Според касатора е налице основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради разнопосочната и противоречива практика на съдилищата при произнасянето по искове за установяване дължимост на суми за доставена топлинна енергия, тъй като съдилищата се произнасят по отношение на : “нищожност на облигационните отношения, поради липса на предмет на сделка, вследствие на липса на качествени показатели и неравноправни клаузи в ОУ, санкционирани от З.”, “надчислени мораторни лихви върху прогнозни, а не реални задължения, в нарушение на чл.86 от ЗЗД, ал.2 “за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила “” и др. Сочи решение на СГС №1749 от 12.03.2013г. по вгрд№1254/2012г., съдържащо произнасяне по иск по чл.422 ГПК със ищец [фирма], за което няма данни дали е влязло в сила, както и решение на ВКС, ТК, №230 от 05.03.2012г. по т.д. №1041/2010г., в което по реда на чл.290 ГПК са дадени правни разрешения по въпросите за разпределянето на доказателствената тежест в процеса по чл.422 ГПК при оспорване от страна на ответника на представените от ищеца фактури и за това до кой момент ответникът може валидно да заяви възражение за погасяване по давност на част от заявеното вземане. В това изложение не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, конкретно свързан с предмета на делото и обуславящ решаващите изводи на съда, визирани в обжалвания акт.
Ответната страна [фирма] не взема становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
СРС е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че реално доставената до имота на ответника топлинна енергия през релевантния период е на стойност от 6434,95 лв. съобразно установеното от приетата СТЕ. Въззивният съд също е приел за установено, че е съществувало действително правоотношение по договор за търговска продажба на топлоенергия, като този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Отчитайки изложеното е обосновал извода си, че между страните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия. Отчетено е признанието на ответника, че е ползвал топлинна енергия през процесния период, както и, че същият е оспорил единствено твърдения от ищеца обем и качеството на доставената топлинна енергия. Приел е, че правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице. По това гражданско правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните в данъчните фактури стоки и да предаде тяхното владение на купувача, а за ответника – да заплати уговорената пазарна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД. Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Приел е също, че възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на конкретни материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача. По отношение на представените от ищеца 49 фактури, издадени от негов представител, в които са обективирани претендираните вземания за доставена топлоенергия за периода от м. 04.2005 г. до м. 04.2009 г. съдът е приел, че тези фактури не представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като са частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 144 ГПК (отм.), във вр. с чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че бяха подписана от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на потребителя, че е получил от крайния снабдител топлина енергия на стойност, посочени във фактурите. Поради тези правни съображения съдът не е приел за установени обстоятелствата, удостоверени в тези частни свидетелстващи документи. Приел е обаче, че тези факти са установени от приетата като компетентно изготвена съдебно-техническа експертиза, според която реално доставената топлинна енергия за процесния период е на цена от 6501,49 лв.
Посочил е, че изчисленията са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице, като СТЕ е установила, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Приел е и това, че макар че ищецът да има право на вземане срещу ответника в размер на сумата общо 6501,49 лв., това субективно право не може изцяло да бъде удовлетворено, тъй като претендираните главни и акцесорни вземания са покрити с давност поради неупражняването им в 3 годишния срок от настъпване на тяхната изискуемост, в каквато насока ответникът своевременно е направил възражение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, а твърди наличието на противоречиво според него произнасяне на съдилищата по сходни искови претенции и несъгласието си със заключението на вещото лице и използваната от него методика на изчисление на задължението. Обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Визираното в изложението несъгласие с извода на експерта и с анализа на заключението от страна на съда, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: В представеното изложение не само не е формулиран от касатора материално правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, но не е извършено и позоваване на противоречива казуална практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на която да противоречи разрешението на процесуалноправни или материалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. В тази връзка позоваването на цитираното решение на ВКС е неуместно – това решение касае конкретни правни въпроси, по които въззивният съд не е давал отговор с обжалваното решение. Второто решение касае съвсем различна фактическа обстановка и не може да обоснове извод за противоречиво разрешаване на поставения въпрос, в твърдения от касатора смисъл. Не на последно място липсват данни това решение да е влязло в сила.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение в обжалваната част до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 15.02.2013г. по в.гр.д.№ 787/2012г. в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: