Р Е Ш Е Н И Е
№ 123
София, 24.06.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 12/2009г.
Производството е по чл. 291 ГПК.
С определение № 166 от 23.03.2009 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решение № 190 от 17.07.2008 г. по гр. д. № 1596/2007 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав.
С обжалваното решение е оставено в сила постановеното от Софийски районен съд, 53 състав решение от 06.03.2007 г. по гр. д. № 15 984/2006 г., с което са отхвърлени предявените от “М” А. срещу „Д” А. , гр. С. искове: иск по чл. 402 във връзка с чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за сумата 1 141.83 лв. – платено застрахователно обезщетение по застраховка „А” и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 556.64 лв. – обезщетение за забава върху първата сума за периода до датата на исковата молба.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като излага съображения срещу извода на въззивния съд за липса на надлежно съобщаване на договора от 25.07.2005 г., с който ЗК „Х” А. /с предишно наименование „Ю”/ му е прехвърлил своите вземания, в т. ч. и процесното вземане срещу „Д” АД. Твърди, че решаващият състав не е съобразил представените в тази насока доказателства – писмо изх. № 1* от 27.07.2005 г. и писмо изх. № 557 от 25.09.2006 г.
Ответникът – ДЗИ „О” А. , гр. С. не заявява становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 291 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е частично основателна.
За да остави в сила първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд е приел, че ищецът “М” А. не е носител на процесното вземане за застрахователно обезщетение срещу ответника “Д” А. , придобито чрез договор за цесия от 25.07.2005 г. от ЗК “Х” А. /с предишно наименование “Ю”/, тъй като липсват доказателства за надлежно съобщаване на цесията от цедента ЗК “Х” А. на длъжника “Д” АД. Като неоснователен решаващият състав е преценил довода на ищеца, че исковата молба има характер на уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради това, че същата е подадена от новия кредитор /цесионера/, а не от цедента.
С оглед мотивите на въззивното решение, спорен по делото е въпросът – може ли да се счете, че получаването на препис от исковата молба и приложеното към нея уведомление за цесията представлява надлежно съобщаване на цесията на длъжника. По този въпрос е налице противоречива практика, констатирана от настоящия състав в производството по чл. 288 ГПК. Освен становището, застъпено в атакуваното решение на Софийски градски съд, ІІ-А състав по гр. д. № 1596/2007 г., налице е и противоположно становище. В приложеното влязло в сила решение на Софийски градски съд, ІV-Б състав от 10.06.2008 г. по гр. д. № 3757/2007 г., по спор, идентичен на настоящия, е прието, че въпреки липсата на категорични доказателства за съобщаване на извършената цесия от 25.07.2005 г., договорът за прехвърляне на процесното вземане е породил своето действие по отношение на ответника, тъй като същият му е станал известен в хода на делото – факт, който следва да бъде съобразен от съда съобразно чл. 188, ал. 3 ГПК /отм./. В същия смисъл са и приложените по делото множество други решения на Софийски районен и Софийски градски съд по напълно идентични казуси, за които обаче липсват данни да са влезли в сила.
Настоящият състав, в съответствие с правомощията си по чл. 291 ГПК за уеднаквяване на практиката, намира следното:
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор /цедента/. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1* от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд.
С оглед изложеното, принципно правилно е приетото от въззивния съд, че доколкото изхожда от новия кредитор /цесионера/, подадената от „М” А. искова молба за присъждане на прехвърленото вземане, няма характер на съобщение за самото прехвърляне, т. е. същата не представлява уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД и няма за последица действие на цесията спрямо длъжника.
Не може да бъде споделено обаче становището на решаващия състав, че не следва да бъде съобразен настъпилият в хода на процеса факт на получаване на отправеното от цедента до длъжника уведомление за цесията. Едно от приложенията към исковата молба е писмо изх. № 1* от 27.07.2005 г., с което ЗК „Х” А. уведомява длъжника „Д” А. , че е прехвърлил вземанията си към него на обща стойност 176 853.87 лв. по приложен опис в полза на „М” А. , едно от които и процесното вземане по щета № 1* Видно от приложената призовка от 11.08.2006 г., препис от исковата молба и приложенията към нея, в т. ч. и цитираното писмо, е връчено на ответника по исковете на 14.08.2006 г. Следователно, на тази дата длъжникът е получил изходящото от цедента до него уведомление. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 188, ал. 3 ГПК /отм./. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, както правилно е прието в решението на Софийски градски съд, ІV-Б състав от 10.06.2008 г. по гр. д. № 3757/2007 г., която практика настоящият състав намира за правилна.
С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че процесната цесия има действие за длъжника “Д” А. и тъй като същият не твърди да е извършил плащане на прехвърлените суми, то цесионерът – ищецът “М” А. – се явява носител на тези вземания. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, като доколкото не е налице хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК – необходимост от повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия – спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция.
От всички събрани по делото доказателства, подробно посочени и обсъдени от въззивния съд, се установява категорично наличието на предпоставките на чл. 407, ал. 1 и чл. 402, ал. 1 ТЗ /отм./ за ангажиране отговорността на “Д” А. за заплащане на застрахователно обезщетение за вредите, причинени от процесното пътно-транспортно произшествие от 30.08.2002 г. В качеството си на застраховател по застраховка “Гражданска отговорност” на лицето, причинило произшествието, същият дължи обезщетение на застрахователя на собственика на увредения автомобил, суброгирал се в правата на същия след извършено плащане на застрахователно обезщетение по застраховка “А”. Ето защо, искът за сумата 1 141.83 лв. се явява напълно основателен и доказан и подлежи на уважаване.
С оглед уважаването на главния иск, основателна е и акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. По отношение обаче изтеклите лихви, тази претенция следва да бъде уважена само за част от исковия период – за три години преди датата на завеждане на исковата молба, т. е. от 21.07.2003 г. до 21.07.2006 г., предвид направеното от ответника в първоинстанционното производство възражение за изтекла давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД, което настоящият състав намира за основателно. Изчислена чрез използване на програмата „А”, за посочения период законната лихва върху сумата 1 141.83 лв. възлиза на 430.86 лв. За тази сума именно следва да бъде уважен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като за разликата до пълния му предявен размер 556.64 лв. – същият подлежи на отхвърляне като неоснователен, т. е. в тази част въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Независимо от изхода на спора, предвид лисата на изрично искане от касатора, на същия не се присъждат направените по делото разноски.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 190 от 17.07.2008 г. по гр. д. № 1596/2007 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от „М” А. срещу „Д” А. иск по чл. 402 във връзка с чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ за сумата 1 141.83 лв. и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 430.86 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д” А. , гр. С., ул. „Г” № 3 да заплати на „М” А. , гр. С., ул. „Л” 4-6, ет. 5, на основание чл. 402 във връзка с чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, сумата 1 141.83 лв. /хиляда сто четиридесет и един лева и осемдесет и три стотинки/, представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 30.08.2002 г. по щета № 1* заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 21.07.2006 г. – до окончателното й изплащане, както и сумата 430.86 лв. /четиристотин и тридесет лева и осемдесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 21.07.2003 г. до 21.07.2006 г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 190 от 17.07.2008 г. по гр. д. № 1596/2007 г. на Софийски градски съд, ІІ-А състав, в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗД за разликата до пълния му предявен размер 556.64 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: