5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1230
София, 02.11.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври , две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №680/2012 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Н. срещу решение №65от 20.03.2012г по гр.дело № 57/2012г. на Видински окръжен съд, с която е потвърдено решение №528 от 28.11.2011г на ВРС за отхвърляне на иска му срещу работодател по чл. 200 от КТ, за обезщетение в размера на пропусната полза , явяваща се разликата между получавана лична пенсия и трудово възнаграждение , в резултат на професионално заболяване и усложнения .
Като основание за допускане до касация се поддържа чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , противоречие с ППВС №4/1968г.( в тази негова част , която след приемане на Решение №2 от 11.VІІ 1995г, Пленум на ВС запази сила )и ППВС № 4/1975г по отношение на това ,че на обезщетяване подлежат всички вреди.Налице е противоречие с практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – реш.155/2010г по гр.д№2866/2010г ІІІ г.о по въпроса за субсидиарното приложение на гражданския закон спрямо уредбата на имуществената отговорност на работодателя, във връзка с обхвата на вредите.Оспорва се съображението на ВОС ,че щом не е налице хипотеза по чл. 200 ал.3 КТ,претенция за пропусната полза е недопустима. В частност ,следвало е в съответствие със задължителната практика да се обезщети пропуснатата полза от трудово възнаграждение до навършване на пенсионна възраст 63 години при ищеца ,щом е установено професионално заболяване, докато изтъкнатите от въззивния съд съображения са в обратен смисъл и в противоречие със задължителна практика, изразена в решения №160/2010г гр.д 29/2009г ІV г.о ,реш.№286/2010г по гр.д №69/2009г ,по отношение общите принципи на обезвреда – отговорността на работодателя е за всички вредии субсидиарното приложение на гражданския закон . Наблягайки на факта ,че ищецът не е бил трудоустроен и едно от професионалните заболявания е в ремисия за исковия период , въззивният съд мълчаливо отрича прилагането на чл. 212 КТ , изведините в задължителната практика принципи , както и на редица международно-правни актове в областта на трудовото право .
Поддържа се и основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК поради нарушение на задължението да бъдат обсъдени всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви по тях , противоречие с ТР № 1/2001г т.д №1/2000г ОСГК на ВКС .Ангажира се и основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК за да се даде съответно на общите принципи разрешение за случаите при спорове по чл. 200 КТ , повдигнати от лица ,които са се пенсионирали предсрочно при по-висока категория труд , но заради професионално заболяване търпят вреда – не могат да имат доходи от трудово правоотношение до навършване на 63 годишна възраст.Същият материалноправен въпрос водещо формулиран в изложението – дължат ли се вреди при предсрочно пенсиониране .
Ответникът [фирма] не е взел становище.
Върховен касационен съд , ІІІ г.о намира , че не е налице основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество .
Въпросът , формулиран в изложението , няма връзка с решаващите съображения на съда , които при установените по делото обстоятелства са свързани с непроведеното от ищцовата страна доказване ,че претендираните пропуснатити ползи са в следствие на получените по време на работа в ответното дружество професионални заболявания, които именно да са лишили ищеца от възможност да работи по трудово правоотношение , съобразно професията и квалификацията си която е имал в предприятието ,но след като сам е предпочел да се пенсионира. Този извод – за непроведено доказване, е основан включително на обстоятелството,че при експертното – за едни професионални заболявания на ищеца и по- рано проведено съдебно установяване за други професионални заболявания , не е била определяна трайна неработоспособност поради същите, а поради общо заболяване . Придобитото право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и ползваната от касатора възможност по §4 ал.1 ПЗР на КСО да се пенсионира на 52 годишна възраст ,както и коментарът на съда , че в този случай претендираната разлика не е регламентираната по смисъла на чл.200 ал.3 КТ, пак са изтъкнати във връзка с горния решаващ мотив , по същество – за недоказаност на претендираната пропусната полза като пряка и сигурна последица от факта , свързан с професионално заболяване. Ето защо от съобразителната част на решението не следва ,че въззивният съд е ограничил приложното поле на отговорността на работодателя , що се отнася до пропуснатите ползи , като е изключил същата по аргумент от уредбата н чл. 200 ал.3 ГПК . От решаващия мотив не следва и направения от защитата извод ,че противно на задължителната практика е игнориран общия принцип на обезвреда, приложим и при отговорността по чл. 200 КТ. Именно общ принцип е следвал въззивния съд при обосновката на решението си по основанието на иска ,тъй като в практиката си ВКС трайно е застъпвал разбирането , че за да се ангажира отговорност за обезщетяване на пропуснатата полза , необходимо е да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на ищеца , в конкретния случай – от трудово възнаграждение , което би получавал , ако не бе заболял , която сигурност не се предполага ,но може да се приеме за установена в зависимост от конкретните обстоятелства. Отговорността на работодател , прекратил трудовото правоотношение с професионално заболелия на невиновно основание и така поставил последния в положение да получава единствено личната си пенсия , не е изключена единствено поради този факт , но при фактите , обсъждани по настоящето дело. Върховен касационен съд не приема довода на защитата обжалваното решение да е в противоречие със задължителната практика на ВС на РБ ,която не е загубила сила. Установяването на заболяването с професионален характер , получено при полагане на труд и свързано с конкретен работодател , със или без установена при медицинското освидетелстване трайна неработоспособност , нито е безсрочно, нито е единствено условие на правото да се търси обезщетение. Указанията по цитираните Постановления на ВС на РБ и приложените решения от практиката на ВКС по реда на чл. 290 , чл. 291 ГПК не съдържат разрешение по въпрос ,на който Видински окръжен съд е дал противно разрешение.В приложеното решение№160 от17-07-2010г ІV г.о е дадено тълкуване на чл. 200 ал.1 КТ във връзка с условието за „трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто” ,то няма отношение към случая .
Основанието на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК не е налице , съдържателни съображения във връзка с основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК липсват – въпросът за присъждането на пропуснати ползи от трудово възнаграждение е изяснен в трайната практика . Общ и неаргументиран е и доводът ,че не са обсъдени всички обстоятелства и в това се състои процесуалния въпрос , обуславящ допускане на касационната жалба до разглеждане при основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК
Предвид горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №65от 20.03.2012г по гр.дело № 57/2012г. на Видински окръжен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .