1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1232
ГР. С. 16.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 8.11.2011 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №765/11 г.,
Намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Д. Д. срещу въззивното решение на Апелативен съд В./АС/ по гр.д. №400/10 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Ю. Пашова, Т. Д. и [фирма] – [населено място] искове по чл.19, ал.3 от ЗЗД – за обявяване за окончателен на предварителния договор за продажба на недвижим имот от 17.05.94 г., предявен като главен, и евентуалните по чл.79 от ЗЗД – за обезщетяване с друг равностоен имот и за сумата от 42 000 лв., претендирана като обезщетение за вреди от неизпълнен договор.
От ответниците Т. Д. и Ю. Пашова са постъпили частни жалби срещу определенията на АС от 5.10.10 г. по ч.гр.д. №401/10 г., с което е потвърдено първоинстанционното за разноските за адв. възнаграждение и от 14.02.11 г. по гр.д. №400/10 г., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателките за изменение на въззивното решение в частта за разноските за адв. възнаграждение с присъждането им в пълния уговорен / но частично платен/ размер.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Поставя материалноправния въпрос от предмета на спора за погасителната давност по ЗЗД, с нейния начален и краен момент. Твърди, че исковете му са отхвърлени само по съображения за погасяването им по давност, което прави този въпрос единствено значим за спора и точното прилагане на закона.
В. съд е отхвърлил иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД и тези по чл.79 от ЗЗД по две групи съображения – като погасени по давност, съответно пет и тригодишна, и поради неизправността на ищеца, който не е заплатил пълната цена на апартамента съгл. чл.14 от предварителния договор, за да възникне за продавача задължението да прехвърли имота.
Изводите на въззивния съд по въпроса за давността наистина противоречат на практика на ВКС по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК – Р №286/11 г. по гр.д. №1055/10 г., трето г.о. В него е посочено, че за иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД се прилага общата петгодишна давност / в същия смисъл е и Р №6/71 г. на ОСГК/. Според цитираната практика на ВКС давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск за всяка от страните по предварителния договор. Ако не е уговорен друг срок давността за иска за обявяване на окончателен на предварителен договор за продажба на недв. имот тече от момента на сключване на договора, освен ако договорът не съдържа уговорка в друг смисъл – срок или условие. Ако такива са уговорени правото на иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД се поражда с настъпване на срока /респ. условието/ и оттогава започва да тече и погасителната давност.
В случая според установеното от инстациите по същество, ищецът е сключил с наследодателя на ответниците договор от 17.05.94 г. за изграждане и продажба на жилище – апартамент в [населено място]. Уговорено е в чл.2 и 3, че апартаментът ще бъде изграден в три годишен срок, а цената от 308 000 неденоминирани лв. ще се изплати от купувача с първоначална вноска от 128 хил.нед. лв. и с 90 месечни вноски по 2000 нед.лв. Съгл. чл.14 от договора след окончателното изплащане на апартамента продавачът се задължава да прехвърли собствеността му с нот. акт на купувача. Установено е, че към смъртта на продавача през 2006 г. сградата не е била построена в груб строеж; според исковата молба това станало през 2008 г. и е констатирано към 2010 г. в изготвеното тогава заключение на техн. експертиза. Купувачът внесъл първоначалната вноска и 34 000 нед. лв. от периодичните и спрял да ги плаща през м.11.95 г., така че не е заплатил 146 000 нед. лв. от пълната цена на апартамента.
При тези данни изводът на въззивния съд, че искът по чл.19, ал.3 от ЗЗД е погасен по давност, която според съда тече от изтичане на уговорения тригодишен срок за завършване на строителството или в по- добрия за ищеца случай – от момента, когато 90-те месечни вноски е следвало да бъдат заплатени – 17.11.2001 г. противоречи на цитираната задължителна практика на ВКС. Не е съобразено обстоятелството, че в случая предварителният договор е за продажба на бъдеща вещ.. За ищеца правото на иск възниква не по –рано от построяването на апартамента /тогава съществува като вещ и може да бъде прехвърлен/ и след осъществяване на другите уговорени за последното от страните предпоставки.
Задължението на продавача да прехвърли вещта и правото на купувача да иска това /или евентуално – обезщетение за вреди от неизпълнение на договора/ възникват след построяването на апартамента и заплащане на пълната му стойност; последното не е направено и искът е отхвърлен и на това основание.
Или искът е отхвърлен по две групи съображения за неоснователността му. Констатираното противоречие на първата група – за погасяване по давност на иска, с практиката на ВКС, само по себе си не е от значение за изхода на спора с оглед втората група съображения – за неизправността на купувача по чл.14 от договора, която не се оспорва с въпроси в контекста на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК.
Поради изложеното обжалване не следва да се допуска, тъй като констатираното противоречие по поставения въпрос само по себе си не е от значение за изхода на спора / не би променило крайния резултат/, с оглед и на другите съображения на съда по съществото му, обусловили същия резултат.
По частните жалби: Те са подадени в срока по чл.275 от ГПК и са допустими. И с двете обжалвани определения е присъдена само заплатената от ответниците по иска част от уговореното адв. възнаграждение – чл.78, ал.1 от ГПК. За първата инстанция е уговорено 3 870 лв. адв. възнаграждение, от което са платени 1250 лв., а за въззивната инстанция по 1950 лв., от които са платени по 1100 лв. Прието е, че загубилата делото страна дължи реално заплатените разноски, съгл. изрично посоченото в разпоредбите на чл.78, ал.1 и 5 от ГПК.
В производството по чл.274, ал.3 от ГПК:
Към частната касационна жалба и изложението срещу въззивното определение от 5.10.10 г. по ч.гр.д. №401/10 г., с което се потвърждава първоинстанционното за разноските са приложени опр. №46/11 г. на второ г.о. по чл.274, ал.3 от ГПК, №132/09 г. на второ г.о. и др. В първото от тях при сходна фактическа обстановка се застъпва противно на изразеното от въззивния съд становище – че се дължат разноските в уговорения размер, макар той да е заплатен частично. Аргумент за това се извлича от чл.36 и чл.37 от З.. Затова обжалване на въззивното определение следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.1 от ГПК по поставения от касаторките въпрос: присъжда ли се резултативен адв. хонорар, който е договорен, но не е внесен към приключване на устните състезания по делото. Може ли съдът да го присъди под условие и ако не може как да го поиска страната, ако го плати след влизане на решението в сила.
По въпроса ВКС споделя съображенията на въззивния съд – дължат се заплатените от спечелилата делото страна разноски / в този см. опр. №134/11 г.; №100/11 г. на четвърто г.о. и други/. Нормите на чл.36 и 37 от З.. са за договорните отношения между адвокат и клиент, а тези между страните в процеса се уреждат от чл.78, ал.1 от ГПК, който изисква императивно разноските да са заплатени /равнозначно на направени – ал.3/ и поискани до приключване на устните състезания, за да се възложат в тежест на загубилата делото страна. Затова частната жалба е неоснователна .
В производството по чл.274, ал.2 от ГПК : определението от 14.02.11 г. на въззивния съд, с което е отказано изменение на въззивното решение за разноските, е правилно по изложените вече съображения и следва да остане в сила.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА в производство по чл.288 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд В. по гр.д. №400/10 г. от 22.11.10 г.
Оставя в сила постановеното по същото дело на 14.02.11 г. определение за разноските.
Допуска в производство по чл.274, ал.3 от ГПК касационно обжалване на определението на същия въззивен съд по ч.гр.д. №401/10 г. от 5.10.10 г., с което е потвърдено първоинстанционното за разноски.
Оставя в сила това определение.
Определенията са окончателни.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: