О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 1234
гр. София, 10.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на трети октомври двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 4080 по описа за 2013 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез адвокат Н. Н. срещу решение № 1025 от 14.02.2013 г. по гр. дело № 16842/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, втори – г въззивен състав.
Ответникът С. А. Б. чрез адвокат В. Б. в отговора си по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липсата на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното решение въззивният съд е потвърдил решение № ІІ – 79 – 182 от 29.08.2012 г. по гр. дело № 7241/2012 г. на Софийски районен съд, ІІ гражданско отделение, 79 състав за уважаване на исковете, предявени от С. А. Б. против касатора по чл. 344, ал.1, т. 1, т. 2 КТ, за отмяна на уволнение, предмет на заповед № 207 от 21.12.2011 г. на изпълнителния директор на дружеството на основание „съкращаване на щата” от длъжността „стоковед” в отдел „Внос”, за възстановяване на предишната работа, както и за осъждане на [фирма], [населено място] да заплати на С. А. Б. направените по делото разноски в размер на сумата 750 лв., а на държавата по сметка на СРС държавна такса върху уважените искове в размер на сумата 160 лв. С въззивното решение е осъдено [фирма], [населено място] да заплати на С. А. Б. направените по делото разноски пред въззивния съд в размер на сумата 750 лева. За да постанови този резултат второинстанционният съд е приел, че ответникът по исковете е извършил съкращаване на една от шестте бройки за посочената по – горе длъжност от 01.07.2011 г., извършил е подбор на 25.11.2011 г., който по критерия „ниво на изпълнение на възложената работа” е бил неприложим спрямо ищеца, тъй като доказателствата водели до извод, че работодателят не е доказал изпълнение на задължението си за възлагане работа на Б.. Фактът на възлагане на работата е следвало да се докаже от ответника по исковете.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил като материалноправен въпроса: „Може ли при преценка законосъобразността на извършен подбор съдът да излезе извън рамките на законоустановените критерии по чл. 329, ал.1 от КТ и заложените от работодателя такива и да формира извода си въз основа на изследването и на други условия, като тези, дали на служителя е предоставяна работа, каква и колко, дали той е работил сам в помещение или с други служители и т.н.?”. С цитирания въпрос не е обосновано искането за допускане на касационно обжалване поради липсата на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 трябва да съществува кумулативно с общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК /правния въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд/. Не е налице допълнително основание , тъй като второинстанционния съд не се е отклонил от задължителната практика, обективирана в ТР № 3 от 16.01.2012 г. по т. дело № 3/2011 г. на ОСГК. Съдебният контрол върху преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ не може да се упражни при положение, че не е установена работата, която същият е възложил на работника или служителя по трудов договор, както и при положение, че не е установена работата, която последният е изпълнявал в предприятието. Това е така, защото съдебния контрол по чл. 329, ал. 1 КТ, съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГК засяга съответствието на приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал.1 КТ на действително притежаваните от работниците и служителите, участващи в подбора квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа, т.е. преценката се предпоставя от конкретна трудова функция, спрямо която се формират изисквания по посочената норма. Ето защо, като е констатирал, че при ищеца възлагането на конкретна работа не е установено и съответно преценка по критериите на чл. 329, ал. 1 КТ не може да се реализира, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната съдебна практика, формирана с посоченото ТР на ОСГК. Оплакванията за нарушения при мотивиране на въззивното решение са друг вид касационни основания, чл.281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, поради което с въвеждането им касатора не релевира основания за допускане на касационно обжалване.
Като процесуалноправни жалбоподателят е поставил следните въпроси: „Чия е тежестта на доказване в спор за законността на извършен подбор по чл. 329, ал. 1 КТ, относно твърдения на ищеца за конкретни ползуващи го факти, че ответникът – работодател го е държал в изолация и не му е предоставил работа, поради което подборът е необективен по критерия „начин на изпълнение на работата ?; Дали в спора по чл. 344, ал.1, т. 1 от КТ работодателят – ответник носи тежестта на доказване относно всички факти и обстоятелства, имащи отношение към законността на уволнението, независимо от това, коя от страните по делото ги твърди и коя страна се ползува от тях ?; Има ли основание съдът да се отклонява от общия принцип за разпределение на доказателствената тежест, установен в чл. 154 при твърдение на ищеца, че не му е била предоставяна работа, че бил изолиран от колегите си, което обосновавало незаконност на подбора по чл. 329, ал. 1 от КТ ?”. И по трите въпроса не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в приложената практика правните разрешения се отнасят до други въпроси, породени от други правни спорове, т.е. липсва идентичност на въпросите и еднородност на споровете, за да се формира противоречие с разрешенията на въззивния съд. Касаторът не е изложил и обосновка на разрешенията в приложената практика и обжалваното решение. Липсва обосновка на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са посочени съображения за практика, създадена поради неточно приложение на закона или практика, която следва да се изостави поради промяна на законодателството, както и не е аргументирана непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни разпоредби, за да се създаде практика по приложението им.
Следващият въпрос в приложението е формулиран така: „Дали влезлите в сила решения на административните съдилища са задължителни за гражданския съд само относно това, дали административният акт е валиден и законосъобразен или имат обвързващо съда действие и по отношение съществуването или несъществуването на определени факти и обстоятелства, които се коментират в мотивите им?”. Въпросът не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд, който е уважил предявените искове по чл. 344, ал. 1 т. 1 и т. 2 КТ поради недоказване от страна на ответника по тях на възлагането на конкретна работа на ищеца, респективно на преценката му спрямо критериите на чл. 329, ал. 1 КТ. С позоваването на решения на състави на Върховния административен съд въззивният съд е изложил допълнителни аргументи за това, че работодателя не е изпълнил задължението си да осигури равно заплащане на ищеца с другите служители, назначени на процесната длъжност. Тези мотиви обаче не обуславят крайния изход на делото. Изходът не трудовия спор е обусловен от изводите на съда за недоказване законност на подбора. Ето защо въпросът, цитиран по – горе не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е налице само при въпрос с произнасянето, по който е разрешен изхода на спора. Освен това касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради неизлагането на съображения за практика, създадена вследствие неточно приложение на закона или практика, която следва да се изостави поради промяна на законодателството, както и не е аргументирал непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни разпоредби, за да се създаде практика по приложението им.
Следващият въпрос в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран така: „В спор за законността на извършен подбор по чл. 329, ал. 1 от КТ, към кой момент следва да бъде преценено наличието на условия за извършването на законосъобразен подбор – дали към датата на извършването му или към друга дата ?”. Въпросът не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд за основателност на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Изводите въззивният съд е направил при констатации за недоказване от ответника по исковете, че е възложил на ищеца работа по трудовия договор. Въпросът би имал релевантност при друга фактическа обстановка – доказано от работодателя възлагане на конкретна трудова дейност с оглед трудовата функция на ищеца, в която хипотеза продължителността на периода от време, която е достатъчна, за да се извърши преценка на качеството на работа на работника или служителя би имала правна значимост. Случаят не е такъв, поради което и въпроса е извън предмета на произнасяне на въззивния съд. Не е обосновано и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е посочил конкретните разпоредби, които счита за непълни и неясни, съображенията с оглед, на които намира, че уредбата не е пълна и ясна, разрешенията, прието от въззивния съд по същите разпоредби.
От всичко изложено по – горе се налага извода, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1025 от 14.02.2013 г. по гр. дело № 16842/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – г въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: