1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1237
ГР. С., 17.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 15.11.11 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №816/11 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Й. Н. срещу въззивното решение на Апелативен съд С. /АС/ по гр.д. №7/10 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторката срещу Д. К. и В. К. / като наследници по заместване на В. К.- тяхна баба/ иск по чл.19, ал.3 от ГПК. Искът е за обявяване за окончателен на сключения от В. К. с ищцата предварителен договор от 17.07.03 г. за продажба на притежаваните от продавачката К. ид. части от недвижим имот – дворно място и втория етаж от построената в него къща- близнак. Прието е, че продавачката не е собственик на имота, тъй като към 2003 г. той е придобит по давност от прекия наследодател/баща/ на ответниците Л. К. с непрекъснато, несмущавано и явно над 10 годишно владение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Намира, че съдът в противоречие с практиката на ВКС и събраните по делото доказателства е приел, че наследодателят на ответниците Л. К. е владял процесния имот за себе си от построяване на къщата през 1973 г. до смъртта му през 2003 г. Не е отчетено , че през този период той е живял там съвместно с родителите си В. и Р. К. и по никакъв начин не им е демонстирал намерение да свои имота. Това становище на АС, според касатора противоречи на Р №508/03 г. и №2831/79 г. на ВКС, І-во г.о., които нямат задължителен характер, затова основанието следва да се квалифицира по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК.
Противоречие с практика на ВКС – Р №481/09 г. на второ г.о., също без задължителен характер – осн. по т.2, според касаторката е допуснато и по въпроса дали декларирането на имота и заплащането на данъци е доказателство, че е владян от извършилия тези действия като негов, с оглед установяване на предпоставките по чл.79 от ЗС.
Първият от въпросите всъщност е довод за необоснованост на въззивното решение и за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила – осн. по чл.281,т.3 от ГПК, което ВКС не разглежда в това производство.
Освен това, дори да се приеме, че с изложените доводи всъщност е поставен материалноправният въпрос относно предпоставките за придобиване на имота по давност, въззивното решение не противоречи на посочените две решения на ВКС. В тях е прието, че сънаследникът придобива по давност наследственият имот, ако упражнява фактическа власт върху него повече от 10 г. и отблъсне владението на другите сънаследници. Наследникът е отнел владението на останалите сънаследници, ако не ги допуска да ползват общата вещ по никакъв начин или пък ползва вещта по начин, който недвусмислено показва, че я счита за своя.
В случая е прието, че след построяването на сградата В. и Р. К. – родители на ищцата и Л. К., се установили да живеят в сутерена и отстъпили на сина си владението на втория етаж, което той упражнявал явно и несмущавано около 20 години. Родителите считали сина си Л. К. за собственик на етажа, видно от посочването му за граница в нот. акт №155/75 г., с който дарили първия етаж на ищцата Н.. Това недвусмислено показвал и той във вътрешните им отношения и пред трети лица – свидетели и данъчни власти. Или в случая, според АС, е налице упражняване от Л. К. на фактическа власт върху целия имот, отстъпен му като негов / предназначен за него с приживна делба, според свидетели и цитирания нот. акт/ от В. и Р. К..
По втория въпрос също не е налице противоречие с решението на ВКС №481/09 г. – за да приеме, че имотът е придобит по давност от Л. К. АС се е позовал не само на данъчното му деклариране, а и на посочените по –горе данни за отстъпената му и упражнявана явно и спокойно фактическа власт върху имота, който той, родителите му и третите лица считали за негова собственост.
Поради изложеното не е налице соченото основание по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд С. по гр.д. №7/10 г. от 1.02.11 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: