О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. София 27.01.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 09 декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6011 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника П. на РБ., чрез Бр.С. прокурор в А. п.[населено място] срещу решение № 1498/16.07.2013 г. по гр. дело № 1803/2013 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение от 11.02.2013 г. по гр.дело № 7047/2012 г. на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска, предявен от А. Я. Г. против П. на РБ. с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 15.11.2011 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част е осъдена П. на РБ. да заплати на ищцата още 2000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2011 г. до изплащането и е потвърдено решението на Софийски градски съд в уважената част на предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за сумата 2000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди и за сумата 20 984.55 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в пропусната да бъде получена брутна заплата от държавна служба за периода 14.09.2009 г. до 30.01.2012 г., ведно със законната лихва от 15.05.2012 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени въпросите както следва: 1. за определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.2 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, 2. как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 139/08.05.2012 г. по гр.дело № 1121/2011 г. на ВКС III г.о., решение № 158/04.06.2012 г. по гр.дело № 708/2011 г. на ВКС IV г.о., решение № 27/11.01.2010 г. по гр.дело № 2061/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Ответницата по касация А. Я. Г., чрез адв.И. П. в писмен отговор е изразила становището за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ответницата по жалбата-ищца А. Г. в размер на 10 000 лв., последица от увреждане, което е причинено от органите на П., поради повдигнато обвинение за престъпление по чл.313,ал.1,пр.2 НК, за което е образувано нахд № 2194/2010 г. на Софийски районен съд, приключило с влязла в сила на 15.12.2011 г. оправдателна присъда, както и за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на в размер на 21 500 лв., последица от същия деликт, представляващи пропуснати ползи за неполучено възнаграждение за времето на отстраняването й от държавна работа от 14.09.2009 год. до 30.01.2012 год.
От фактическа страна е прието, че на ищцата А. Г. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1, пр. 2 от НК за това, че на 06.02.2006 г. в Министерство на икономиката и енергетиката е затаила истина в писмена декларация по образец съгласно приложение № 2 към чл.2, ал.4 на Наредба № 1 от 21.03.2000 г. за документите за заемане на държавна служба. Прието е, че обвинението е повдигнато от органи на ответника на 29. 12. 2009 г. и въз основа на същото е образувано нахд № 2194 от 2010 г. по описа на Софийски районен съд, приключило с влязла в сила на 15.12.2011 г. оправдателна присъда. Със заповед № РД 16-792 от 14.09.2009 г. на Министъра на икономиката, енергетиката и туризма, на основание чл.100, ал.2 от ЗДС, ищцата е отстранена временно от заеманата държавна служба, считано от 14.09.2009 г. до приключване на образуваното срещу нея наказателно производство. Прието е, че ищцата е възстановена на държавна служба на 30.01.2012 г. със заповед със заповед № ЧР -Н-12 от 30.01.2012 г. на Министъра на икономиката, енергетиката и туризма. Съдът е приел за установено взоснова на събраните по делото писмени доказателства, че за периода от 14.09.2009 г. – 30.01.2012 г. ищцата не е работила по служебно или трудово правоотношение и не е получавала доходи от такова. Към момента на временното й отстраняване е получавала възнаграждение на държавен служител в брутен размер от 735.44 лв., включващ 634 лв. основно месечно възнаграждение и 101.44 лв. допълнително месечно възнаграждение за прослужено време.
Въззивният съд е приел, че наказателното производство е продължило две години, през които ищцата отказвала предложения за работа, че била притеснена и унизена от повдигнатото срещу нея обвинение в престъпление. Относно естеството на претърпените неимуществени вреди съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели.
От правна страна съдът е приел, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органи на прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано – чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗОДОВ, че прокурорът е държавният орган, който извършва проверка дали извършеното деяние представлява престъпление и правилна ли е квалификацията, съответно за наличие на основание за прекратяване, спиране или разделяне на наказателното производство, събрани ли са доказателствата по делото необходими за разкриване на обективната истина, подкрепя ли се обвинението от доказателствата по делото и др., че при преценка за доказаност на обвинението прокурорът съставя обвинителен акт и поддържа обвинението в съдебната фаза на производството.
Според въззивния съд в случая, че ищцата е била оправдана по повдигнатото й обвинение за извършено претъпление по чл. 313, ал. 1, пр. 2 от НК, с влязло в законна сила решение от 15.12.2011г. по нахд № 2194 от 2010 г. на Софийски районен съд. Съдът е взел предвид т.13 от ТР №3 от 22.4.2004 г. на ВКС по тълк.гр.дело №3/2004 г., ОСГК, според която ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2, т.2 ЗОДОВ. Съобразил е и приетото в т. 4 от същото тълкувателно решение, според което отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление – чл.2, т.2, изр. 1 от ЗОДОВ. От този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата.
Въззивният съд е възприел показанията на разпитаните свидетели и е приел, че като последица от действията на прокурорските органи, изразяващи се в поддържане на обвинение за престъпление, за което ищцата е оправдана, последната е търпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки, огорчение, страдание, срам, както и затруднения относно професионалната й реализация.
Относно размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът е взел предвид разпоредбите на чл.52 от ЗЗД и е приел, че принципът на обезщетяването по справедливост изисква да се извърши преценка на всички конкретни обстоятелства, установени по делото, обуславящи вредите. Прието е, че обезщетението следва да е съразмерно с вредите, да отговаря на конкретните данни по делото, на обществените представи за справедливост, съобразно практиката на съдилищата.
Като е преценил показанията на разпитаните свидетели съдът е приел, че вредата за ищцата се изразява в търпените психически смущения и негативни изживявания, изразяващи се в притеснение, огорчение, страдание, че наказателното производство и публикациите в електронни издания, в които макар и да не е споменато името на ищцата са се отразили много зле на самочувствието й. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че преди това ищцата е имала безукорна репутация в обществото. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил и продължителността на воденото наказателно производство за период от време от две години, както и практиката на съдилищата в подобни случаи. Съобразено е и обстоятелството, че след приключване на наказателното производство с оправдателна присъда, ищцата е била възстановена на заеманата длъжност преди това, факт, който според съда налага извода, че наказателното производство не е накърнило необратимо професионалната кариера на ищцата. С оглед на тези съображения съдът е направил извода, че сумата от 4000 лв. справедливо ще обезщети претърпените неимуществени вреди от ищцата, които са последица от незаконното обвинение.
Прието е, че искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателен в размер на сумата 4000 лв., заедно със законната лихва, считано от 15.11.2011 г. до окончателното изплащане. Поради това решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, в която иска за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до 4000 лв. и вместо него е присъдил сумата 2000 лв. в полза на ищцата, заедно със законната лихва, считано от 15.11.2011 г. до окончателното изплащане.
В отхвърлената част на иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 4000 лв. до 10 000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено. В същата част то е влязло в сила като необжалвано.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е основателен. Прието е, че възоснова на Заповед № РД -16-792/14.09.2009 г. на М. А. Г. е временно отстранена от работа от 14.09.2009 г. до приключване на наказателното производство. Прието е за установено възоснова на събраните писмени и гласни доказателства, че ищцата не е работила по служебно или трудово правоотношение и не е получавала доходи от такова за периода до допускането й на работа на основание Заповед № ЧР-Н-12/30.01.2012 г. на Министъра на икономиката енергетиката и туризма. Според съда за временното отстраняване от работа на ищцата Прокуратурата носи отговорност за репарирането и на причинените като последица от това имуществени вреди. Последните е прието, че са съизмерими с месечното й възнаграждение за посочения период. Прието е, че брутният размер на пропуснатата заплата за периода 14.09.2009 г. – 30.01.2012 г . е в размер на 20984. 55 лв. – за 27 месеца и 46 дни и че същият се дължи. В уважената част на предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди първоинстанционното решение е потвърдено.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя П.на РБ. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. А в т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за вреди се дължи и в случаи на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Прието е, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящият случай съдът е преценил всички относими към спора доказателства, касаещи претърпените от ищцата неимуществени вреди – душевните страдания, притесненията от възможността за осъждане на наказание лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 313,ал.1 НК, както и от невъзможността като последица от осъждането да се развива в професионален план, отчуждението от приятели и близки, уронване на доброто име, периода от време на проведеното наказателно производство – 2 години. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразено с цитираната практика на ВКС.
Поставеният правен въпрос съдът намира, че не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС, изразена в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. Според т.19 от посоченото тълкувателно решение, която не е загубила сила и при действащия ГПК при въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като преценява самостоятелно събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, че достига до свое собствено решение по отношение на иска, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд, че въззивният съд изготвя собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността му като решаваща. Правният въпрос въззивният съд изцяло е съобразил с посочената практика на ВКС, като е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки събрания доказателствен материал по делото. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението. Жалбоподателят е цитирал решение № 27/11.01.2010 г. по гр.дело № 2061/2009 г. на Софийски апелативен съд. П. препис е без отбелязване за момента на влизане в сила на решението. Поради това съдът намира, че не следва да обсъжда това решение.
Останалите две решения, посочени от жалбоподателя, постановени от състави на ВКС са по чл.290 ГПК. Поради това съдът намира, че следва да се преценява наличието на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С решение № 158/04.06.2012 г. по гр.дело № 708/2011 г. на ВКС, IV г.о. е възприето становището, отразено в ППВС № 4/23.12.1968 г., според което при определяне обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Прието е, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на имуществените вреди. Според съда на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които в пряка причинна връзка с увреждането, че техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Приема се, че според чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Прието е, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с разрешението в посоченото решение. Както се посочи в обжалваното решение съдът е обсъдил всички конкретни обстоятелства, обуславящи претърпените неимуществени вреди от ищцата А. Г. и е направил извода, че сумата 4000 лв. представлява справедливо обезщетение за тези вреди.
С цитираното решение № 139/08.05.2012 г. по гр.дело № 1121/2011 г., на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по чл.290 ГПК не е разрешаван поставения правен въпрос от жалбоподателя, поради което същото не обуславя наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че се не установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос, формулиран от жалбоподателя.
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата следва да се присъди сумата 1000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1498/16.07.2013 г. по гр. дело № 1803/2013 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 8800/01.08.2013 г., подадена от П. на РБ., чрез Б. С. прокурор в А. п. [населено място].
Осъжда П. на РБ., [населено място], [улица] да заплати на А. Я. Г., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2,чрез адв. И. П. сумата 1000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: