О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
гр. София 29.01.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 26 януари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3929 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. Л. Б., чрез адв. К. Г. против решение № 1620/05.03.2014 г. по в.гр.дело № 9983/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № II -71-21/18.06.2013 г.,постановено по гр.дело № 26210/2012 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя искове срещу С. г. по с., а. и г. „Х. Б.” [населено място] с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на жалбоподателя от длъжността „учител”, извършено със заповед № 343/10.04.2012 г. на директора на СГСАГ”Х. Б.” и за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и иск с пр.осн.чл.225,ал.3 КТ за заплащане на обезщетение за периода от 27.02.2010 г. до 29.02.2012 г. в размер на 14 796 лв.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са поставени правните въпроси: 1. достатъчно ли е работникът или служителя да се е явил един път в предприятието и да е заявил готовност да започне работа и да му е отказано, за да се приеме, че е изпълнил разпоредбата на чл.345 КТ, вр.чл.225,ал.3 КТ или е необходимо за всеки отделен период, за който се претендира обезщетение да се яви и декларира готовност да започне работа, 2 необходимо ли е личното явяване и присъствие на работното място на възстановения работник или служител, след като има представена изрична писмена молба от него, съгласно разпоредбата на чл.345, ал.1 КТ, решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 145/31.05.2011 г. по гр.дело № 1186/2010 г. на ВКС III г.о., решение № 245/28.06.2010 г. по гр.дело № 1048/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 33/13.09.2010 г. по гр.дело № 3071/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 913/26.11.2009 г. по гр.дело № 4080/2008 г. на ВКС II г.о., решение № 518/08.07.2010 г. по гр.дело № 374/2009 г. на ВКС IV г.о., решение № 677/15.10.2010 г. по гр.дело № 1302/2009 г. на ВКС IV г.о., всички постановени по чл.290 ГПК, 3. закриването на длъжността, на която е възстановен работника представлява ли основание/обективна причина, изключваща отговорността по чл.225,ал.3 КТ/ за отказа на работодателя да го допусне до работа, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 314/16.10.2012 г. по гр.дело № 307/2012 г. на ВКС III г.о. по чл.290 ГПК, 4. дължи ли се обезщетение от работодателя по чл.225,ал.3 КТ, ако длъжността не съществува към момента на възстановяване на работника, но работодателя не е прекратил трудовото правоотношение на това основание, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 264/27.06.2011 г. по гр.дело № 1467/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 486/09.06.2010 г. по гр.дело № 1528/2009 г. на ВКС, III г.о., двете постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба С. г. по с. а. и г. „Х. Б.” [населено място], чрез адв.Я. Я. е изразил становище в писмен отговор за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси по чл.280,ал.1,т.1 КТ и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на жалбоподателя от длъжността „учител”, извършено със заповед № 343/10.04.2012 г. на директора на СГСАГ”Х. Б.” и за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и иск с пр.осн.чл.225,ал.3 КТ за заплащане на обезщетение за периода от 27.02.2010 г. до 29.02.2012 г. в размер на 14 797 лв.
Въззивният е приел за безспорно по делото, че ищецът Д. Б. е бил възстановен на работа с влязло в сила решение на 19.12.2007 г. по гр.д. № 10577/2002 г. по описа на Софийски районен съд на длъжността „учител теория и практика”. Получил е съобщение от Софийски районен съд на 26.11.2008 г. и на 27.11.2008 г. се е явил на работното си място, съответно заявил желание да заеме длъжността, на която е възстановен със заявление, приложено по делото. С оглед на така установените факти съдът е направил извода, че първите две предпоставки на разпоредбата на чл.225,ал.3 от КТ са доказани по делото.
Приел е, че на същия ден 27.11.2008 г. между страните е подписано допълнително споразумение, според което ищецът се възстановява на длъжността „учител по практика”, считано от същата дата. Приел е също, че е издадена и заповед на директора на ответника – СГСАГ”Х. Б.” [населено място] за възстановяване на ищеца на работа в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение. Прието е за установено, че на 06.01.2009 г. Д. Б. е подписал длъжностната характеристика на заеманата от него длъжност – „учител по практика”, според подписаното допълнително споразумение.
Въззивният съд е приел, че поради възстановяване на жалбоподателя-ищец работодателят е променил и списък обр.1 за учебната 2008/2009 г. които промени са съгласувани с Р. София град и са утвърдени от директора на СГСАГ. Прието е, че е променено щатното разписание, като за учител по практика по предвидения щат бройката се променя от 6.5 на 7.5. Според въззивния съд от 27.11.2008 г. до 31.12.2008 г. ищецът е бил в платен годишен отпуск, който е разрешен от работодателя. Работодателят издал и заповед № 53/07.01.2009 г. за възлагане на учебни часове на ищеца през втория учебен срок от 2008/2009 г. Прието е, че заповедта не е връчена на ищеца, което се дължи на неявяването му на работа – първоначално, поради ползван отпуск за временна неработоспособност, а след това без доказана основателна причина. Прието е, че с друга заповед №54/2009 г. на ищеца са поставени и други задачи във връзка с подготовка, организиране на изпити за прием на ученици. Съдът е приел, че ищецът е отказал да изпълни възложените му работи със свои заявления, поради това, че е възстановен на длъжността учител по теория и практика, а не общ работник.
Според въззивния съд за периода от 09.02.2009 г. ищецът не е явил на работното си място, като посочил, че ползва платен годишен отпуск – в периода от 16.01.2009 г. до 07.02.2009 г. е ползвал отпуск по болест. Според съда не са представени доказателства за разрешаване ползване на платен годишен отпуск от ищеца за посочения период. Прието е за безспорно, че от 01.01.2008 г. до 24.01.2012 г. ищецът е работил по трудов договор с друг работодател.
При така установените факти съдът е приел, че не е установено по делото наличието на фактически действия от страна на работодателя, от които да се направи извод, че същият виновно и противоправно недопуска ищеца на работа, както и, че не установено това поведение на работодателя да е причинило увреждане на ищеца. Според съда е установено, че работодателят е предприел действия за възстановяване на трудовото правоотношение с ищеца. Прието е, че самото възстановяване настъпва като последица от влязлото в сила съдебно решение и заявеното в срок желание на работника да заеме длъжността, че работодателят е предприел и юридически действия по оформяне на възстановеното правоотношение – подписване на споразумение към трудовия договор, издаване на специална заповед, представяне на длъжностна характеристика и промяна в щатното разписание. Въззивният съд е приел, че в случая работодателят-ответник по жалбата е предприел действия по организиране възстановяването на ищеца на работа – променил е щата, възложил му е преподавателски часове, осигурил е условия за фактическо изпълнение на трудовите задължения, възложени на ищеца с длъжностна характеристика от 06.01.2009 г. Прието е, че липсват доказателства, че ищецът е бил лишен от достъп до ответната гимназия или чрез други фактически действия ищецът е бил възпрепятстван от достъп до работа. Според въззивния съд не са доказани предприети правни действия по недопускане на ищеца до работа – издавани заповеди, които да ограничават полагането на труд.
Въззивният съд е приел, че недопускането до работа предполага желание на работника да престира своя труд – явяване на работа в работно време, готовност да работи. Прието е за неустановено такова активно поведение на ищеца и насрещно възпрепястване от ответника. Посочил е, че е безспорно,че ищецът не се е явявал на работа, както и, че не е доказана и извинителна причина за отсъствие на ищеца от работа. Според съда тези факти са установени и с влязлото в сила решение по гр.д. № 9267/2011 г. на Софийски районен съд.
Съдът е преценил за неоснователно възражението на жалбоподателя-ищец, че не е възстановен на същата длъжност заемана преди уволнението му, а на друга длъжност и, поради това не е полагал труд. За да направи извода съдът е взел предвид, че съобразно трудов договор между страните от 01.09.1999 г. ищецът е приел да изпълнява длъжността учител по практика, категория персонал педагогически, че впоследствие длъжността е променена на учител по теория и практика с код 2322. Прието е, съобразно допълнителното споразумение от 27.11.2008 г. към трудовия договор, подписано от страните и длъжностната характеристика към него длъжността учител по практика има код 2322, че длъжността има педагогически функции и ищецът се е съгласил да изпълнява същата. Според въззивния съд от представените списък- образец №1 и щатно разписание е установено, че към момента на заявяване на желание на ищеца да заеме длъжността на която е възстановен по НКД не съществува длъжността учител по теория и практика, че съществува длъжността учител по практика, с идентичен код като тази, която е била заемана от ищеца. Прието е, че на тази длъжност е възстановен ищеца и, че работодателят му е възложил със заповед №53/2009 г. преподавателски часове за учебните седмици на втория срок на учебната година, като с последваща заповед и други функции в съответствие с подписаната длъжностна характеристика. С оглед на тези съображения е изведен извода, че неизпълнението на трудовите задължения възложени на ищеца се дължи на негово бездействие, а не поради недопускане на ищеца до работа от страна на работодателя.
Въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила съдебно решение е отречено до 26.02.2010 г. ищецът да е бил виновно възпрепятстван от ответника да полага труд по възстановеното си трудово правоотношение и че не са въведени нови основания след този период въз основа на които да се приеме, че с нови фактически действия работодателят е възпрепятствал достъпа на ищеца до работа за процесния период.
При тези съображения съдът е приел, че по делото не е установено недопускане на ищеца до работа от страна на ответника, поради което искът по чл. 225,ал.3 от КТ е неоснователен и следва да се отхвърли.
По предявените искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ.
Въззивният съд е приел за установено, че за период от три дни – 27- 29.02.2012 г. жалбопоателят Д. Б. не се е явил на работа и, че при наличие на останалите предпоставки по КТ това поведение представлява основание по чл.190,ал.1,т.2 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание. Приел е за установено, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е връчена на ищеца на 24.02.2012 г. Преценени са за неоснователни доводите на ищеца, че не е извършил дисциплинарното нарушение, тъй като не е бил допуснат да работи на длъжността от ответника. По възражението за незаконност на заповедта за дисциплинарно уволнение, тъй като не е подписана от директор на ответника съдът е приел за установено, че същата заповед е подписана от директора на гимназията.
Според въззивния съд работодателя е спазил сроковете за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194 от КТ, съответно са поискани обяснения от ищеца по реда на чл.193 от КТ преди налагането на наказанието, че, заповедта е мотивирана и е преодоляна ползваната от ищеца закрила по чл. 333,ал.1, т.2 и т.3 от КТ, че за установеното нарушение в КТ е предвидена възможност за налагане на наказание дисциплинарно уволнение. С оглед на това съдът е извел решаващия извод за неоснователност на предявения иск с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 КТ. Прието е, че е неоснователен и иска с правно основание чл.344,ал.1,т.2 от КТ – за възстановяване на ищеца на длъжността заемана преди уволнението, поради неоснователност на иска за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия и втори правни въпроси, формулирани в изложението.
С решение № 913/26.11.2009 г. по гр.дело № 4080/2008 г. на ВКС, II г.о., постановено по гр. 290 ГПК е застъпено становището, че работодателят дължи обезщетение на основание чл. 225, ал. 3 КТ, когато незаконно уволненият служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме длъжността си, работодателят не го допусне да я изпълнява. Прието е, че служителят, възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, следва да заяви изрично желанието си да заеме длъжността – да изяви желанието си чрез явяването си в предприятието с готовност да поеме трудовите си функции или чрез подаване на писмена молба да бъде допуснат на работа с молба да му бъде съобщена датата, на която следва да се яви на работа, че еднократно отправеното изявление на работника обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място, до изпълнение на съответните за длъжността трудови функции. Прието е за неправилно разбирането, че изявеното от работника желание да бъде възстановен на заеманата длъжност следва да е подкрепено с физическото му присъствие на работното място през целия работен ден и през целия процесен период при спазване на работното време. Според съдебния състав добросъвестното упражняване на трудовите права и задължения не налага работник, който не е започнал изпълнението на трудовите си функции да бъде на разположение на работодателя, че добросъвестността налага работодателят, до когото е достигнало волеизявлението на работника за намерение да заеме длъжността, на която е възстановен да го допусне незабавно до изпълнението или да стори това в разумен срок, съобразно спецификата на работата. С оглед на това е прието, че когато са установени фактите за изразено изрично желание на служителя да започне изпълнение на трудовите си задължения, обективирано с явяването му на работа или подаване на молба за това и отказът на работодателят да го допусне до работата му, то искът е основателен за периода от явяването му до фактическото му допускане до работа.
С рeшение № 518/08.07.2010 г. по гр.дело № 374/209 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че в разпоредбата на чл.225,ал.3 КТ е посочено изрично, че е налице недопускане на работа „след явяването” на работника или служителя в предприятието, което означава липса на изискване за присъствие през целия период или през различни периоди на недопускане, че е достатъчно работникът или служителят дори и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност за започване на работа, за да се приеме, че е изпълнено задължението за явяване. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 33/13.09.2010 г. по гр.дело № 3071/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 245/28.06.2010 г. по гр.дело № 1048/2009 г. на ВКС IV г.о., решение № 145/31.05.2011 г. по гр.дело № 1186/2010 г. на ВКС III г.о., всички постановени по чл.290 ГПК. Правните въпроси съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Правните изводи на съда за неоснователност на претенцията с пр.осн.чл.225,ал.3 КТ не обуславят извод за разрешаване на правните въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е приел, че по делото не са установени фактически действия, извършени от работодателя, от които да се направи извод, че последният противоправно не е допуснал ищеца на работа и че това поведение на работодателя да е причинило увреждане на ищеца. Прието е за установено, че работодателят е предприел действия по оформяне на възстановеното трудово правоотношение на ищеца – подписано е споразумение към трудовия договор, издадена е специална заповед, предоставена е длъжностна характеристика и е променено щатното разписание, че работодателят е предприел действия по организиране възстановяването на ищеца на работа – променил е щатното разписание, възложил му е преподавателски часове и му е осигурил условия за фактическо изпълнение на трудовите задължения. Прието е също, че по делото не е установено наличието на активно поведение от страна на ищеца, че неизпълнението на трудовите задължения, възложени на ищеца се дължи на негово бездействие, а не поради недопускането му до работа от страна на работодателя. Тези изводи на съда не са в отклонение от посочената практика на ВКС. Приетата за неоснователна искова претенция от въззивния съд не е последица от дадено различно тълкуване на текста на чл.225,ал.3 ГПК от посоченото по-горе с решенията на ВКС, а е краен извод, обоснован от конкретно установените факти по делото и представени от страните доказателства. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия и втори правни въпроси от изложението.
Цитираното решение от жалбоподателя № 677/15.10.2010 г. по гр. дело № 1302/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е неотносимо към правните въпроси, тъй като със същото не е разрешен нито един от тях.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия и четвърти въпроси от изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С въззивното решение тези въпроси не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи. Според тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 182010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросите не са правни и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Д. Л. Б..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 550 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1620/05.03.2014 г. по в.гр.дело № 9983/2013 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 54605/07.05.2014 г., подадена от ищеца Д. Л. Б., [населено място][жк], [жилищен адрес] чрез адв. К. Г..
Осъжда Д. Л. Б., [населено място][жк], [жилищен адрес] да заплати на С. г. по с. а. и г. „Х. Б.”, [населено място], [улица] сумата 550 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: