3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№124
София24.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 827/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя Борил П., срещу решение № 255 от 19.05.2011 г. по в.гр.д.№ 204/ 2011 г. на Окръжен съд – Русе, с което след отмяна на решение № 112 от 21.12.2010 г. по гр.д. № 546/2010 г. на Районен съд – Бяла, е признато за установено съществуването на парично задължение на дружеството към Ю. М. Е. от [населено място] в размер на 16 505 лв. по договор за изработка от 2005 г., съставляващо част от общо задължение в размер на 31 505 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2010 г., за изпълнението на което е издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 292/2010 г. по описа на РС-Бяла.
К. поддържа доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на чл.164, ал.1, т.3 ГПК – за недопустимост на гласни доказателства за установяване на договори на стойност над 5000 лв., както и за тяхното изпълнение, респ. частичното погасяване на задължения по такива договори. Твърди, че след като не са представени никакви писмени доказателства, установяващи наличието на договорна връзка между страните, по силата на която дружеството е възложило, а ответникът е поел задължение да ожъне засети със зърнени култури площи, като дружеството да му заплати по 7 лв. на дка, неправилно въззивният съд се е позовал на свидетелските показания, включително и по отношение изпълнението от страна на ищеца по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът счита, че е налице произнасяне по значим за делото процесуалноправен въпрос: „Допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева.” Като допълнително основание за достъп до касация е цитирана разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да са въведени твърдения, че произнасянето по този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а от друга страна се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от трайната и задължителна практика на ВС и ВКС. Позовава се на следните решения: решение № 37/1969 г. ОСГК на ВС, решение № 517/31.05.2007 г. и решение по т.д.№ 387/2007 г. на ВКС, ТК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, е изразил мотивирано становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения в подкрепа на становището са изложени в отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявения положителен установителен иск по чл.422, във вр. с чл.415 ГПК решаващият състав е възприел становището на първата инстанция за наличие на валидна договорна връзка между страните, с поети насрещни задължения – ищецът да ожъне засети със зърнени култури площи на ответното дружество, а последното да заплати възнаграждение от 7 лв. на декар, както и за изпълнение на задълженията от страна на ищеца. Не е споделено обаче становището на районния съд за приложимост на установената в чл.164, ал.1, т.3 ГПК забрана за установяване със свидетелски показания на договори на стойност над 5 000 лв. Изложени са съображения, че процесният договор, по който се претендира установяване на задължението на възложителя за плащане на възнаграждение, не попада в категорията договори, установяването на които е недопустимо чрез гласни доказателства, тъй като е уговорено плащане за единица ожъната площ – по 7 лв. на декар и именно тази е стойността на договора. Паричното задължение, представляващо цената на иска, съставлява функция на обема на изпълнение на възложената работа и не е идентично със стойността на договора по смисъла на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Обстоятелствата, свързани с изпълнение на договора – количеството на ожънати площи, местонахождението им и вида на насажденията, са счетени за доказани въз основа на показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели. По отношение на конкретното изпълнение също е направен извод за неприложимост на забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК. От общо дължимото възнаграждение на ищеца – 43 400 лв. въззивният съд е приспаднал полученото в пари и натура възнаграждение в размер на 12 685 лв./ съобразно признанията в исковата молба/, с извод, че се дължи разликата от 30 715 лв. Заявлението по чл.410 ГПК и издадената заповед за изпълнение имат за предмет част от това задължение – 16 505 лв., в какъвто размер е уважена и претенцията по установителния иск по чл.422 ГПК, ведно със законната лихва от подаване на заявлението.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, поставените от касатора правни въпроси трябва да са от значение за изхода на конкретния правен спор, а не за правилността на изводите на инстанцията по същество. В случая, формулираният в изложението правен въпрос е основан изцяло на твърдяната в жалбата неправилност на обжалвания съдебен акт, изразяваща се в нарушение на съществено съдопроизводствено правило – чл.164, ал.1, т.3 ГПК. От друга страна, посоченият процесуалноправен въпрос не може да се приеме и за обуславящ изхода на спора, тъй като становището на решаващата съдебна инстанция за допустимост на свидетелските показания е основано на извода за стойността на конкретния договор, ненадхвърляща предвидената в процесуалния закон максимална стойност на неформалните договори, за установяването на които са допустими гласни доказателствени средства.
След като не е налице основната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, то искането за касационното разглеждане на делото по този въпрос следва да се отхвърли като неоснователно, без да се дължи произнасяне по поддържаното допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, неправилно квалифицирано по т.1, алтернативно по т.3 на същия законов текст. Независимо от това, касаторът не е и доказал противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос, тъй като приложените от него решения касаят договори за заем за потребление и не е налице идентичност между делата.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 255 от 19.05.2011 г. по в.гр.д.№ 204/ 2011 г. на Окръжен съд – Русе.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: