О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
Гр. София, 26.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 14.02.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 2310/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба на Т. Г. Е. [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 129 от 15.05.2017 г. по в. т. д. № 72/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 393 от 30.09.2016 г., постановено по т. д. № 47/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл.422 ГПК, предявен против С. 1 Е. [населено място], за да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 50 000 лв. – част от сумата 80 000 лв., по силата на запис на заповед, изд. на 01.02.2011 г. в [населено място] с падеж 30.07.2011 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 20.11.2015 г., до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 8689/24.11.2015 г. по ч. гр. д. № 15385/2015 г. на РС – Пловдив.
В уточнената по реда на чл.285 ГПК касационна жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, като необосновано, както и като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон при формиране на решаващия извод на съда за погасяване по давност на вземането по записа на заповед. По подробно развити съображения се моли за неговата отмяна и за уважаване на предявения установителен иск, ведно с присъждане на сторените разноски за всички инстанция.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на допускане на касационно обжалване се основава на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима.
За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд от фактическа страна е приел, че на 11.02.2011 г. ответното дружество е издало запис на заповед за сумата 80 000 лв., с падеж на 30.07.2011 г., по който дружеството – ищец е поемател. Записът на заповед обезпечава изпълнението на задължения по договор за покупко-продажба на зърнени култури от 11.02.2011 г. за същата сума. По този договор издателят на менителничния ефект е страна в качеството му на трето задължено лице, което е гарантирало изпълнението в полза на купувача, чрез запис на заповед от същата дата. Предявяването на ефекта за плащане на издателя е извършено на датата на падежа.
От правна страна съдът е счел за основателно възражението на ответника за погасяване по давност на вземането по записа на заповед, на основание чл.531 ал.1 ТЗ. Посочил е, че предмет на делото е вземането по менителничния ефект, независимо от въведеното с допълнителната искова молба от ищеца твърдение за наличие на каузално правоотношение по повод и във връзка с което е издадена ценната книга. Предявеният по делото иск по чл.422 ГПК е за признаване за установено съществуване на вземането по абстрактната сделка, който иск се погасява с предвидената в чл.531 ал.1 ТЗ специална погасителна давност от 3 години, считано от падежа. В случая падежът е на 30.07.2011 г. и до датата на предявяване на иска /респ. на подаване на заявлението в заповедното производство/ на 20.11.2015 г., тригодишният давностен срок е изтекъл.
За неоснователни са счетени доводите на ищеца, че т.к. вземането му по каузалното правоотношение не е погасено по давност, като “предявено” в предвидения в чл.110 ЗЗД давностен срок, то искът следва да бъде уважен. Съдът е изложил съображения, че вземането, произхождащо от каузалното правоотношение, макар и допустимо въведено от ищеца с допълнителния отговор на исковата молба, съгл. решение № 91 от 14.01.2015 г. по т.д.№ 3046/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., не е предмет на заповедното производство, доколкото правото на иск касае само вземането по абстрактната сделка. Също така е съобразил, че в исковото производство не е релевирано възражение за погасяване по давност на вземанията на ищеца по каузалното правоотношение, поради което този въпрос не е разглеждан от първата инстанция и не може да бъде предмет на правния спор и пред въззивния съд.
При така формираната правна воля на съда, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ При въведени твърдения от поемателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовен от външна страна запис на заповед, и което каузално правоотношение разкрива основанието на поетото задължение за плащане, респективно обезпечителния характер на ценната книга, задължен ли е съдът да изследва каузалното правоотношение, предвид това, че твърденията на поемателя са, че вземането му произтича от каузалното правоотношение; 2/ При въведени от ищеца твърдения и установено от фактическа страна на спора, че издадената ценна книга обезпечава вземане по каузално правоотношение, коя /погасителна/ давност е приложима по отношение на вземането – специалната по чл.531 ТЗ или общата по чл.110 ЗЗД; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа, обсъди и се произнесе по всички заявени от жалбоподателя оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение и възражения по предявените искове.
По въпросите не следва да бъде допуснато касационно обжалване, по следните съображения:
Съгласно ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, т.17, предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение; Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект; С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга; В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
В конкретния случай по въпросите по п.1 и п.2 липсва соченото от касатора противоречие с цитираното тълкувателно решение и основаното на него решение № 191 от 14.01.2015 г. по т.д.№ 3046/2013 г. на ВКС, ТК, II ТО /към въпроса по п.2 тази практика е изцяло неотносима/. Това е така, т.к. в обжалваното решение съдът е установил връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като основание за издаването му, но е съобразил, че предмет на делото не е спорът относно неизпълнението на договора за покупко-продажба на зърнени култури, а този за неизпълнение на задължението по ценната книга. Последната е уредена като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение съгласно чл.417 т.9 ГПК, именно поради особените правила относно менителничните ефекти. Едно от тях е и правилото на чл.531 ал.1 ТЗ за погасителната давност, което не се дерогира от това, че ефектът е с гаранционен характер и че издаването му е породено от каузално правоотношение. Правното значение на въведено в предмета на спора каузално правоотношение по дела, основани на запис на заповед, е единствено като средство за погасяване на вземането по менителничния ефект, наред със специално предвидените за това основания в ТЗ. В този смисъл са и цитираните по-горе указания в ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът по п.3 също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК /решения по т.д.№ 1090/2011 г. на II ТО и по гр.д.№ 168/2012 г. на IV ГО/, доколкото признатото с нея задължение на съда да разгледа и обсъди всички заявени оплаквания и възражения по предявените искове, поддържани пред съответната инстанция, е винаги ограничено от тяхната относимост към разрешаването на спора. В случая съдът е обсъдил в достатъчна степен доводите на страната във въззивната жалба, релевантни към възражението на ответника за изтичане на давностния срок по чл.531 ал.1 ТЗ, и ги е счел за неоснователни.
Предвид горното, касаторът не доказва наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
С оглед резултата от спора, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски в размер на 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, надлежно уговорено и изплатено, видно от приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 12.09.2017 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 129 от 15.05.2017 г. по в. т. д. № 72/2017 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. Г. Е. [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на С. 1 Е. [населено място] с ЕИК[ЕИК] сумата 1 000 /хиляда/ лева – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: