1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1240
ГР. София, 16.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 14.12.10 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: М. И.
Илияна Папазова
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1064/10 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Н. Г. и на В. в. с. /ВВС/срещу въззивното решение на Окръжен съд В. /ОС/ по гр.д. №35/10 г. в отделни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 2 100 лв. от предявените 16 000 лв. искът на касатора Г. срещу В. с пр. осн. чл.2,т.1 от ЗОДОВ – сумата е присъдена като обезщетение за неимуществените вреди от незаконна / отменена по реда на инстанционния контрол/ мярка за неотклонение „задържане под стража”, взета за периода 14.07.-21.07.05 г. Отхвърлен е искът на същия касатор срещу П. н. Р. за сумата от 9 000 лв., претендирани като обезщетение за неимуществени вреди от предварително задържане за 72 часа – от 11.07. до 14.07.05 г..
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са допустими.
По допускането им ВКС намира следното:
По жалбата на касатора Н. Г. срещу въззивното решение на ОС в частта за отхвърляне на исковете: Касаторът се позовава на основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1, 2 и 3 от ГПК, без за ги обосновава откъм специфичната им цел и предпоставки. В изложението му се сочат доводи за противоречие на изводите на въззивния съд със закона и съдебната практика / което е характерно за съдържанието на касационната жалба при обосноваване на основанията по чл.281,т.3 от ГПК, които ВКС не обсъжда в това производство/, без да е формулиран конкретен материално или процесуалноправен въпрос от значение за спора – ТР №1/10 г. на ОСГТК. Все пак може да се приеме, че в р.А, т.3 и р. Б от жалбата са поставени материалноправните въпроси – дължи ли се обезщетение за неимуществените вреди, нанесени на ищеца от разгласата на повдигнатото обвинение чрез пресата и как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, нанесени с незаконното задържане под стража. Посочено е, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с конкретни решения на ВКС без задължителен характер – №23/09 г. на второ г.о. и №37/09 г. на І-во г.о.- осн. по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК.
Твърдяното противоречие не е налице. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от отмененото задържане под стража, като конкретно обстоятелство по случая по см. на ППВС №4/68 г. е отчетена разгласата му чрез медиите и причинените с това на ищеца отрицателни душевни преживявания и унижение. Така въззивното решение не противоречи на първото от посочените решения на ВКС №23/09 г.. В него също е прието, че медийните публикации са направили обществено достояние обвинението и са част от крайния вредоносен резултат, поради което следва да се отчетат при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД. В този смисъл е и Р по гр.д. №1916/09 г. на ВКС, ІV- то г.о., по реда на чл.290 от ГПК. В Р №37/09 г. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост; съгл. ППВС №4/68 г. тя не е абстрактно понятие, а се обосновава с преценка на обстоятелствата по случая. С посоченото решение е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2,т.2 от ЗОДОВ , след като ищецът е оправдан изцяло по повдигнатато обвинение. Наказателното преследване по незаконното обвинение е продължило повече 9 години, а ищецът е обществено известна, публична личност – кмет на голям град. Не е бил задържан под стража, взетата мярка за неотклонение е подписка.
По настоящото дело срещу ищеца е внесено и той е осъден по обвинение по чл.387, ал.4 от НК, с прилагане на чл.78а от НК, след като първоначално предявеното му обвинение по чл.389, ал.4 от НК е променено в такова за по – леко наказуемо престъпление. Затова обезщетението се претендира и е присъдено по чл.2, ал.1,т.1 от ЗОДОВ за задържането му под стража от 14.07. до 21.07.05 г., взето като мярка за неотклонение, която е отменена по реда на инстанционния контрол от по-горния съд. Ищецът е дългогодишен служител на МВР, с доказан професионализъм и добра репутация, но не се твърди и установява да се е ползвал и с обществена известност, съпоставима с тази на кмета на голям град. Обстоятелствата в двата случая са съществено различни, затова и разликата в обезщетенията не сочи на противоречиво решаване на въпроса за размера им, съобразно критерия по чл.52 от ЗЗД. Последният е приложен и в двата случая по смисъла и след преценката, указани в ППВС №4/68 г.
Не се установява материалноправните въпроси да са решени от ОС в противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС, с което не са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК. Основанието по т.3 пък не е обосновано откъм специфичните му предпоставки – липсваща или остаряла съдебна практика / напротив въззивният съд се е позовал и сам касаторът сочи многобройна и осъвременена такава/, неяснота или празнина в закона, които да налагат тълкуването му / такова вече е дадено с ТР №3/04 г./ – и също не е налице..
Не са налице основания за допускане на обжалването и в частта за разноските – въззивният съд е присъдил на ответника В. разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска. Намерил е, че нормата на чл.10, ал.3, пр.2 от ЗОДОВ позволява това – изрично е посочено, че такива разноски се дължат на ищеца съобразно уважената част на иска, следователно няма пречка да се присъдят и на ответника, по общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК. Касае се само за разноски за адвокатско възнаграждение, но не и за такси и други разноски към съда, които чл.10, ал.3, пр.1 от ЗОДОВ възлага в тежест на ответника и при частично уважаване на иска. Това тълкуване е логично и съответно на тълкуването на други разпоредби, уреждащи по специален начин дължимостта на такси и разноски за производството – напр. чл.359 от КТ. Въззивната жалба на ищеца е приета за неоснователна изцяло и затова държавна такса от 5 лв. за тази инстанция не му се дължи – чл.10, ал.2 от ЗОДОВ.
По жалбата на В. срещу въззивното решение в частта, с която искът е уважен в размер на 2 100 лв.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – по материалноправния въпрос за легитимацията на ответника по иска въззивното решение противоречи на ТР №3/04 г., т.6. Споед посоченото там, по исковете за обезщетяване на вреди пасивно легитимиран е държавният орган, с който дл. лице – причинител на вредата е в трудови или служебни отношения. Твърдяното противоречие не се установява – В. съдебен съвет на осн. чл.160 от З. избира, повишава, премества и освобождава от длъжност съдията, но той осъществява дейността си във и за определен съд със статут на юр. лице – чл.161 и чл.65 от З., който отговаря за обезщетяването на вредите / ТР №3/04 г., т.5/. Въпросът се решава еднозначно в задължителната и без такъв характер практика на съда и затова не е налице осн. по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на обжалването, на което също се позовава касаторът.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд В. по гр.д. № 35/10 г. от 30.03.10 г. по жалбите на Н. Г. и на В. в. с..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: