О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1244
София, 11.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4519/2014 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№2573/10.5.2014 г., подадена от адв. Б. Б. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Р. П. К. от [населено място], против въззивно решение №57/14.4.2014 г. по гр.д.№125/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о.
С обжалваното решение е потвърдено решение №2709/21.12.2013 г. по гр.д.№138/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд, дванадесети състав, с което Р. П. К. е осъдена да заплати на Г. С. В. и на Д. Г. В., по 11450 лева на всеки от тях, представляващи неустойка за забава при връщането, след прекратяване на договор за наем, сключен на 02.12.2009 г. на имот – заведение на партерен етаж, находящо се в [населено място], подробно описано в диспозитива на решението, за периода от 16.3.2010 г. до 30.10.2010 г., по т.3.7 от договора, на основание чл.92 ЗЗД, ведно със законната лихва върху присъдените суми от датата на подаване на исковата молба – 14.01.2013 г. до окончателното им изплащане, както и общо 2023,64 лева разноски по делото.
Въззивната инстанция е споделила изцяло изводите на първата инстанция относно наличието на основание на договора за наем от 02.12.2009 г. и за действителност на постигнатото споразумение за предоставянето му от ответницата на дружеството. Прието е също така, че доказателства за заплатена наемна цена не са представени, поради което договорът е прекратен, считано от 14.02.2010 г. и тъй като възражението за връщане е срочно, ответницата е изпаднала в забава на 10.3.2010 г. и не е върнала имота до 30.10.2010 г. Изложени са изводи, че неустойката е способ за реализация на гражданска отговорност, която може да бъде установена в рамките на предвидимите вреди. Основавайки се на заключението на вещите лица е прието, че уговореният наем от 100 лева на ден съответства на обичайно предвидимите в такива случаи вреди, а липсата на уговорен лимит на неустойка не опорочава уговорката, поради което възражението за нищожността й е неоснователно.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че процесуалноправният въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, е свързан с произнасянето на въззивния съд относно оспорването на автентичността на подписа на ответницата в “Договор за наем от 02.12.2009 г.”, от който ищецът се опитва да черпи права, доколкото по делото, основен спорен момент е било наличието или липсата на валиден договор, по който страните са обвързани. Сочи се, че в случая, че за да извърши преценка относно валидността на договора, който е обусловил изхода по същество, въззивният съд е достигнал до заключения, които не кореспондират с постановената по чл.290 ГПК практика относно преценката за липса на съгласие, въпреки доказаната въз основа на експертизата автентичност на подписа в него.
Като процесуалноправен въпрос се сочи “дали произнасянето на съда, във връзка с автентичността на договора за наем, влиза в противоречие с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК, относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция по събиране на доказателства”. Въпросът се поставя във връзка с направеното във въззивната жалба искане за събиране на допълнителни експертни доказателства относно установяване неавтентичността на договора на наем, като това искане е оставено без уважение, поради което неизяснен е останал и въпроса относно наличието или липса на съгласие на ответницата за сключването му.
Като материалноправен се поставя въпрос относно приложението на чл.236, ал.2 ЗЗД, в частност необходимите предпоставки за възникване отговорността на наемателя за заплащане на обезщетение, валидни и за договорна неустойка за неизпълнение на задължението за предаване на имота.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касация Г. С. В. и Д. Г. В., посредством процесуалния и представител – адв. С., са депозирали отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид изложеното в отговора на ответниците по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Първият от поставените въпроси не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Твърдението за противоречие на обжалваното решение с цитираното в изложението не е в съответствие с изводите на апелативния съд, тъй като изводът за валидност на договора за наем не се основава само на доказаната автентичност на подписа на ответницата по исковата молба, а е налице обсъждане и на останалите събрани по спора доказателства, включително и недоказаността на твърденията за неавтентичност на договора.
По втория от поставените въпроси също не е налице противоречие между обжалваното решение и цитираното ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ВКС ОСГТК, относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция по събиране на доказателства. Не се установява с приключване на първоинстанционното производство да са останали неуважени искания на ответницата по исковата молба по събиране на доказателства. От доклада на въззивния съд е видно, че в съответствие с изискванията на чл.266 ГПК е отказано събиране на нови доказателства и изслушване на нови експертизи. Във въззивната жалба не са наведени оплаквания за отказ на първата инстанция от събиране на още доказателства по спора, за да бъде уважено искане в посочения смисъл.
Третият от поставените въпроси, сочен от касационната жалбоподателка като материалноправен, е поставен бланкетно и не е посочено в противоречие с кои решения е постановеното. Освен това следва да се посочи, че нормата на чл.236, ал.2 ЗЗД не се нуждае от тълкуване, тъй като е формулирана от законодателя ясно и категорично. Опитът на касационната жалбоподателка да направи анализ на горепосочената разпоредба в изложението си и твърдението, че нито един от елементите на фактическия състав на нормата не е налице сочи и на касационно оплакване, което обаче следва да бъде разгледано, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
Ето защо въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касационната жалбоподателка следва да заплати на ответниците по касация деловодни разноски за настоящото производство в размер на 900 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №57/14.4.2014 г. по гр.д.№125/2014 г. по описа на Варненския апелативен съд, г.о., по касационна жалба, вх.№2573/10.5.2014 г., подадена от адв. Б. Б. – процесуален представител на ответницата по исковата молба Р. П. К. от [населено място].
ОСЪЖДА Р. П. К., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица]блок 2, вх.А, ет.2, ап.6, да заплати на Г. С. В., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], местност “Е.”, ул.”16” №129, и на Д. Г. В., ЕГН -[ЕГН], от [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 900/деветстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: