2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1244
гр. София, 08.11. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3430 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищеца К. М. Н. и от ответника Прокуратурата на Република България (П.), касационни жалби срещу решение № 194/04.02.2013 г., постановено по гр. дело № 1885/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, като е потвърдено решение от 13.03.2012 г. по гр. дело № 6565/2011 г. на Софийския градски съд, е осъден ответника П. да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), сумата 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума от 15.06.2010 г. до окончателното изплащане, и сумата 16 600 лв. – обезщетение за имуществени вреди, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 200 000 лв.
Ищецът К. М. Н. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът П. – в осъдителните му части. И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Никоя от насрещните страни по делото не е подала отговор на съответната касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца К. М. Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) относно задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точно прилагане на принципа за справедливостта; и 2) относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Ищецът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че по втория правен въпрос не съществува единно становище на съдилищата и в тази връзка, наред с обжалваното решение, сочи и представя (в преписи): решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1188/06.07.2011 г. по гр.д. № 453/2011 г. на САС и решение № 743/10.05.2012 г. по гр.д. № 121/2012 г. на САС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните три правни въпроса (първите два от които – съвпадащи по съдържание с тези на ищеца), а именно: 1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; 2) относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице; и 3) допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в наказателно производство, като обезщетение за имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция). Ответникът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че вторият и третият правни въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. В тази връзка – по отношение на втория правен въпрос, наред с обжалваното решение, сочи и представя (в преписи): решение № 70/27.04.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 124/09.02.2010 г. по гр.д. № 3802/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 555/05.04.2011 г. по гр.д. № 999/2010 г. на САС. По отношение на третия правен въпрос сочи: решения на ВКС по гр. дело № 6212/2007 г., гр. дело № 1269/2007 г., гр. дело № 1221/2009 г. на САС, решения по гр. дело № 23/2003 г. на ВКС, по гр. дело № 1599/2007 г. на ВКС, по гр. дело № 876/2004 г. на ВКС, но без да представя преписи от такива съдебни актове и без да сочи техните номера и дати на постановяване.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 20 000 лв., въззивният съд, предвид доказателствата по делото е приел за установени елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция). Прието е, че на 08.05.2006 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем и срещу него е било повдигнато обвинение за престъпление по чл. 253, ал. 3, т. 2, във вр. с ал. 1, пр. 1, алт. 1 от НК, за престъпление по чл. 302, т. 1, пр. 1 и т. 4, във вр. с чл. 301, ал. 1, пр. 2, алт. 1 от НК и за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1, пр. 1 от НК. Ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по така повдигнатите му обвинения с присъда от 03.07.2008 г., потвърдена с решение от 08.05.2009 г. на въззивния съд, оставено в сила с решение от 15.06.2010 г. на ВКС. На 08.05.2006 г. по отношение на ищеца е била взета и мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 15 000 лв.; на 11.05.2006 г. е било допуснато обезпечение чрез налагане на запор върху четири банкови сметки на ищеца, което е отменено на 03.07.2008 г.; на 12.05.2006 г. по отношение на ищеца е наложена принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на страната”, която е отменена на 01.02.2011 г. Апелативният съд е приел и че вследствие повдигнатите обвинения и развилото се въз основа на тях наказателно производство, ищецът е претърпял неимуществени вреди подлежащи на обезщетяване, а именно: Привличането му като обвиняем му е причинило много тежки емоционални травми, той е изпитал много болки и страдания, като освен за себе си се е притеснявал и за близките си и как ще изхранва семейството си; станал е подтиснат и затворен, изпаднал е в депресия, бил е притеснен и изплашен, коренно се е променил, не е желаел да контактува с голяма част от приятелите и колегите си; след привличането му като обвиняем почти не е могъл да спи, а когато го е правил е сънувал кошмари. Ищецът се е почувствал и унизен, когато вследствие привличането му като обвиняем, е бил уволнен от длъжността „заместник-изпълнителен директор” на Държавен фонд „Земеделие”. Това е довело до негативно отражение върху неговата кариера и се е отразило на контактите с колегите му – той се е опитал да извършва консултантска дейност, но колегите му започнали да избягват срещи и да се отнасяте с недоверие към него, което е продължило и след оправдаването му. Близките на семейството му също са започнали да се отнасят към ищеца с подозрение и съмнение, като това също не е преминало след постановяването на оправдателната присъда. Ищецът е преживял много тежко широката медийна разгласа на воденото срещу него наказателно производство. Той е изпитвал притеснения и заради детето си, към което се оформило негативно отношение и подигравки в училище, което е наложило преместването му в друго такова; ищецът се е тревожил, че по този начин страда авторитетът му като родител. Ищецът е изпитвал и неудобство от съседите си и за известен период от време семейството му се е преместило да живее при родителите на съпругата му. При така приетите за установени обстоятелства по делото, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е взел предвид и следното: Наказателното производство срещу ищеца е продължило малко повече от четири години, като е било повдигнато обвинение за три тежки престъпления и това е дало негативно отражение върху социалните контакти и психиката на ищеца; обвиненията са довели и до прекратяване на трудовото му правоотношение за длъжността „заместник-изпълнителен директор” на Държавен фонд „Земеделие”; случаят е придобил и широка медийна разгласа, което също е дало негативно отражение върху състоянието на ищеца. От друга страна, въззивният съд е отчел, че по отношение на ищеца е била взета сравнително лека мярка за неотклонение – „парична гаранция”, която не е ограничила свободното му придвижване на територията на страната. Отчетено е и че взетата принудителна административна мярка „забрана за напускане пределите на страната” също е незаконосъобразна, но и че няма доказателства тя да е ограничила правата на ищеца с оглед евентуални пътувания извън пределите на страната, които той е смятал да предприеме. Съобразявайки всичко това, апелативният съд е намерил, че сумата 20 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие повдигнатото обвинение.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция) такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция) срещу П., не е налице никое от сочените от ищеца и от ответника допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпрос, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по третия изведен в изложението на ответника правен въпрос – допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в наказателно производство, като обезщетение за имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция). Този правен въпрос също е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която е намерила израз в решение № 843/23.12.2009 г. по гр.д. № 5235/2008 г. на ІІ-ро (ІV-то) гр. отд. на ВКС, решение № 433/23.06.2010 г. по гр.д. № 563/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 781/30.11.2010 г. по гр.д. № 511/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 126/10.05.2010 г. по гр.д. № 55/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 355/03.08.2010 г. по гр.д. № 1651/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В тях, именно при уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 291, т. 1 от ГПК, еднозначно и категорично е прието, че НПК регламентира отговорността за разноски в наказателното производство, които съдът определя по реда на чл. 301, т. 12 от НПК (чл. 299, т. 12 от НПК отм.), но не предвижда възможност лицето, което е признато за невинно и оправдано, или срещу което наказателното производство е прекратено, да претендира направените от него разноски в хода на наказателното преследване, както и че липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените разходи от него в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която му се дължи обезщетение съгласно чл. 4, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция). В пълно съответствие с тази задължителна за него практика на ВКС, в обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото са ангажирани доказателства, че във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, ищецът е извършил разходи за организиране и осъществяване на защитата си в размер 16 000 лв.; че разпоредбата на чл. 301, ал. 1, т. 12 от НПК има предвид разноските по чл. 189 от НПК, извършени от държавните органи във връзка с воденото наказателно производство, поради което по този ред не могат да бъдат присъдени разноските, направени от оправданите подсъдими; че никъде в НПК не е предвидена възможност последните да могат да претендират заплащане на извършените от тях разноски във връзка с наказателното производство; че тази разноски представляват намаляване на имуществото на оправдания подсъдим, поради което трябва да се обезщетят като претърпяна имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция; респ. – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 – в сега действащата редакция на закона, която е посочена в мотивите към въззивното решение).
Предвид всичко гореизложено, тъй като не са налице наведените от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 194/04.02.2013 г., постановено по гр. дело № 1885/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.