Определение №1249 от 22.11.2012 по ч.пр. дело №4152/4152 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1249

гр. София, 22.11. 2012 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 482 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Т. и С. Л. Т. срещу решение № 612/23.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1140/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. С него, като е потвърдено решение № 1033/04.07.2011 г. по гр. дело № 3241/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу М. Д. Т., С. Д. К., Г. И. С. и П. З. Ф.-С., обективно съединени: иск за прогласяване за нищожен, като прикриващ договор за покупко-продажба, сключения на 28.12.2007 г. договор за дарение, по силата на който ответницата М. Д. Т. е дарила на ответниците С. Д. К. и Г. И. С. по 1/100 идеална част от собствената си ? идеална част от недвижим имот – апартамент ведно с принадлежностите му (подробно описани), за което е съставен нотариален акт № 153, том 5, н.д. № 953/2007 г. на нотариус Н. Б., и иск за допускане изкупуване на ? идеална част от същия недвижим имот при условията, при които е извършена покупко-продажбата, за която е съставен нотариален акт № 154, том 5, рег. № 8982, н.д. № 954/2007 г. на същия нотариус, а именно – срещу заплащане на цена от 22 500 лв.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответниците М. Д. Т., С. Д. К., Г. И. С. и П. З. Ф.-С. в отговорите си излагат становища и съображения, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, както и за неоснователност на касационната жалба; всеки един от ответниците претендира и присъждане на разноските, направени от него за заплащане на адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се изведени следните два процесуалноправни въпроса (уточнени от съда), а именно: 1) относно доказването привидността на договор за дарение, като прикриващ договор за покупко-продажба; и 2) откога тече двумесечният преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС – от момента на сделката или от момента на узнаването й. Жалбоподателите сочат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Вторият изведен от жалбоподателите правен въпрос е разрешен от въззивния съд, но не е обусловил правните му изводи в обжалваното решение и не е от значение за изхода на делото. Това е така, защото макар да е приел, че двумесечният преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС тече от момента на узнаването от жалбоподателите-ищци за сключения договор за покупко-продажба и че те са пропуснали този срок, въззивният съд не е прекратил производството по иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС и не е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част, а се е произнесъл по същество по този иск, като го е отхвърлил, излагайки и мотиви, че разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗС е неприложима при продажба между съсобственици, каквито ответниците са станали по силата на договора за дарение.
По горните съображения, вторият изведен от жалбоподателите процесуалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в тази връзка виж и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият изведен от касаторите процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, обусловил е правните му изводи в обжалваното решение и е от значение за изхода спора по делото. За да отхвърли иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5, във вр. с чл. 17 от ЗЗД, апелативният съд е приел, че при доказателствена тежест, лежаща върху касаторите-ищци да установят наличието на привидна и прикрита сделка, те не са ангажирали никакви доказателства и не са провели пълно главно доказване за наличие на твърдяната симулация, поради което това обстоятелство е недоказано по делото. За да достигне до този извод, въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, като е изложил и подробни съображения за формиране на вътрешното си убеждение, защо показанията на свидетелите А. Д. и Н. Д., които се изтъкват от касаторите, не дават основание да се приеме, че действителната воля на ответниците при сключването на договора за дарение е била различна от отразената в него. В тази връзка и при позоваване на съдебната практика е посочено и че извод за относителна симулация не може да бъде изведен и от факта, че в един ден последователно са постигнати споразумения, обективирани в две отделни сделки. Посочено е и че във въззивната си жалба самите жалбоподатели-ищци твърдят, че събраните по делото доказателства са само индиция, че действителна воля на страните по договора за дарение е била, не за безвъзмездно, а за възмездно прехвърляне, като е изтъкнато, че съдебното решение не може да се крепи на индиции и предположения, а единствено на факти, доказани по несъмнен и категоричен начин, което не е направено по делото.
От горното следва, че изведеният от жалбоподателите първи процесуалноправен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този правен въпрос.
В съответствие с константната съдебна практика, включително тази на ВКС, по приложението на правилата за доказване и за разпределяне доказателствената тежест при разкриване на симулация, въззивният съд е приел в обжалваното решение за недоказана твърдяната привидност на процесния договор за дарение като прикриващ договор за покупко-продажба. Несъгласието на касаторите с този извод на апелативния съд, респ. с формираното вътрешно убеждение на последния при преценката на гласните доказателства и обстоятелствата по делото, не представлява основание за допускане на касационното обжалване. Наличието на трайно установена съдебна практика по този процесуалноправен въпрос, изведен от касаторите (например – сочените от ответниците, решение № 1117/27.11.2007 г. по гр. дело № 1173/2006 г. на V-то гр. отд. на ВКС и решение № 385/11.08.2010 г. по гр. дело № 59/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, както и решение № 475/14.07.2010 г. по гр. дело № 621/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) също не дава основание да се приеме, той да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, още повече, че конкретни доводи в тази насока, изложението на жалбоподателите не съдържа (в тази връзка виж и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на всеки един от ответниците, направените и претендирани от него разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция, а именно – на ответницата М. Д. Т. – сумата 600 лв. и на всеки един от останалите трима ответници сумата от по 3 000 лв.
Тъй като действащият ГПК не установява процесуална възможност за обжалване на съдебното решение единствено в частта му за разноските, то следва да се приеме, че касационната жалба на А. и С. Т. съдържа и искане по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, компетентен да се произнесе по което е въззивният съд, поради което делото следва да се върне на последния за това произнасяне.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 612/23.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1140/2011 г. на П. апелативен съд;
ОСЪЖДА А. Д. Т. и С. Л. Т. да заплатят следните суми: на М. Д. Т. – сумата 600 лв. (шестстотин лева) и на С. Д. К., Г. И. С. и П. З. Ф.-С. – сумата от по 3 000 лв. (три хиляди лева) на всеки един от тях, представляващи разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се върне на Пловдивския апелативен съд за произнасяне, по компетентност, по направеното с касационната жалба искане по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Scroll to Top