О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
София, 08.03.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 954/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „У” Е. , гр. Б. срещу решение № 62 от 09.07.2009 г. по т. д. № 126/2009 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 59 от 14.03.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „А” О. , гр. Б. срещу касатора „У” Е. , гр. Б. обективно съединени искове: иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 75 267.18 лв. – неплатена стойност на строително-ремонтни работи по договор за строителство от 11.09.2006 г., заедно със законната лихва върху същата сума, считано от завеждане на делото до окончателното й изплащане и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 10 436.06 лв. и 377.51 лв. – мораторна лихва до датата за завеждане на исковата молба, като в полза на ищеца са присъдени и разноски в размер на 8 793.23 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Счита, че актът е постановен в противоречие с разпоредбите на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД, като изразява несъгласие с направеното от съда тълкуване на клаузата на чл. 3 от процесния договор за строителство относно изискуемостта на вземането за заплащане на дължимото възнаграждение и по-конкретно с извода, че заплащането на същото не е обвързано от издаването на фактура и че съставеният акт обр. 15 замества уговореното от страните съставяне на нарочен приемо-предавателен протокол. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е обосновано с твърдението за обсъждане на доказателство, което не е представено по делото /актът обр. 15/ и с безкритичното възприемане на показанията на свидетеля С, без да бъде съобразена неговата пристрасност.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значим за делото материалноправен въпрос, а именно – за действителното съдържание на клаузата от процесния договор, уреждаща падежа, респ. изискуемостта на задължението за заплащане стойността на извършените строително-ремонтни работи. Според касатора посоченият въпрос е решен в противоречие с трайната практика на Върховен касационен съд. В подкрепа на това становище са представени и конкретни съдебни решения, касаещи тълкуването на договорите.
Ответникът по касация – “А” О. , гр. Б. моли да не бъде допуснато касационно обжалване, респ. касационната жалба да бъде оставена без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 23.10.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „А” О. , гр. Б. срещу „У” Е. , гр. Б. иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на част от извършените строително-ремонтни работи по договор от 11.09.2006 г. и обективно съединеният с него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законната лихва за забава на плащането, въззивният съд е приел за безспорно доказан по делото фактът, че ищецът е извършил възложените му с процесния договор строителни дейности и че същите са били приети от възложителя. По отношение предаването и приемането на работите решаващият състав е счел, че същото се установява не от представените по делото актове обр. 19 /те доказват само обема, вида и стойността на извършеното/, а от съставения за обекта констативен акт обр. 15 по чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 3/2003 г., изискуем съгласно чл. 176, ал. 1 ЗУТ. Макар този акт да не е представен по делото, съдът е приел, че съществуването му се предполага от съставянето на протокол обр. 16 от 28.08.2007 г. и издаденото разрешение за ползване на обекта. С оглед безспорно установеното извършване и приемане на дейностите по процесния договор, съдът е преценил, че за възложителя е възникнало и задължението да заплати уговореното възнаграждение. Като ирелевантно по отношение задължението за плащане на възнаграждение е счетено обстоятелството, че към момента на приемане на извършените работи изпълнителят не е издал данъчни фактури по двата процесни акта, в какъвто смисъл е била уговорката на страните в чл. 3 ,ал. 2 от договора /такива са издадени едва в хода на процеса/.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Несъмнено, поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като решаването му е обусловило уважаването на предявените искове. По отношение на него, обаче, не е изпълнено допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да е решен в противоречие с трайно установената практика на Върховен касационен съд.
Преди всичко, необходимо е да се подчертае, че преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване /чл. 281 ГПК/, но не могат да бъдат релевирани едновременно и като основания за допускане на касационния контрол /чл. 280 ГПК/. В пълна степен това важи и за тълкуването на договорите, като част от извършваната от инстанцията по същество преценка на доказателствата.
По приложението на нормата на чл. 20 ГПК е създадена обилна и непротиворечива практика на Върховен касационен съд /респ. Върховен съд/, насочваща съдилищата към спазване на законово установените правила при тълкуване на договорите с цел разкриване на действителната воля на страните. В този смисъл са и представените с изложението по чл. 284, ал. 3 множество решения. В настоящия случай, обаче, касаторът обосновава твърдяното противоречие с практиката не с нарушение на правилата за тълкуване, а с неверността на извода от тълкуването, т. е. с довод, който принципно е относим към правилността на решението и съответно към основанията за касирането му по чл. 281 ГПК.
Отделно от изложеното, следва да се посочи, че въззивният съд не е игнорирал уговорката по чл. 3, ал. 2 от процесния договор за „изготвяне на приемо-предавателен протокол от специална комисия с участието на представители и от двете страни”, с което именно се мотивира оплакването за превратно тълкуване. Напротив, решаващият състав е съобразил тази уговорка и тъкмо с оглед на нея е преценявал значението на съставения за обекта констативен акт обр. 15 по отношение предаването, респ. приемането на извършените от ищеца строителни дейности.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 62 от 09.07.2009 г. по т. д. № 126/2009 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: