2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1250
гр. София, 10.11. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4188 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. Д. срещу решение № I-29/03.04.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 164/2015 г. на Бургаския окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частични отмяна, изменение и потвърждаване на решение № 2292/28.11.2014 г. по гр. дело № 5902/2014 г. на Бургаския районен съд (БРС), като краен резултат е отхвърлен искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу П.. (П.) за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени му неимуществени вреди вследствие на обвинение в извършване на престъпление, по което той е оправдан по н.о.х.д. № 3857/2010 г. на БРС.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният правен въпрос: дали само липсата на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, наказателно производство, което не е продължило извън рамките на разумния срок, както и това, че повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление, са от естество да обусловят определяне на обезщетение в размер 3 000 лв., което е твърде символично и се отдалечава твърде много от обезщетения, определени по други дела, а също така не е съобразено с променените икономически условия в страната, при които стандартът на живот е вече твърде висок. Жалбоподателят сочи на първо място допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че решаването на този въпрос от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока. Жалбоподателят навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, включително във формулировката на самия въпрос, че последният е разрешен от въззивния съд в противоречие с други решения, и конкретно – решение № 78/26.02.2014 г. по гр. дело № 61/2014 г. на Хасковския окръжен съд (Х.) и решение № 150/26.06.2013 г. по гр. дело № 1367/2012 г. на ІІI-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
При определянето размера на процесното обезщетение, позовавайки се на задължителната практика на ВКС (т. 11 от ТР №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 223/04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 96/31.05.2013 г. по гр. д. № 792/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС), въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление се определя глобално по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД, като съдът следва да прецени характера на обвинението, осъществени ли са спрямо обвинения ищец мерки на принуда, продължителността на наказателното преследване, спазването или не на разумния срок в наказателното производство, данните за личността на ищеца с оглед това, доколко повдигнатото обвинение за деяние, което лицето не е извършило, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Съобразявайки се с това, окръжният съд е приел, че в настоящия случай жалбоподателят-ищец е ангажирал доказателства за това, как повдигнатото обвинение се е отразило на физическото му здраве, на психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото. В тази връзка съдът е приел, че подробно обсъдените преди това свидетелски показания по делото са в смисъл, че са настъпили негативни последици вследствие на воденото наказателно производство върху емоционалното и физическо състояние и социалния живот на ищеца. Приел е и за безспорно, че за периода на наказателното преследване ищецът има отрицателни изживявания от незаконното обвинение – то ограничава възможността му да води обичайния си начин на живот и му се отразява емоционално негативно. Въззивният съд е приел и че са налице редица обстоятелства, които предпоставят по-висок размер на обезщетението – повдигнатото обвинение е за деяние, което ищецът не е извършил, и това се е отразило в голяма степен негативно на физическото му здраве, на психиката му, на контактите и социалния му живот; в тази връзка е взето предвид и че в хода на наказателното производство са извършвани разпити на множество лица и са проведени пет съдебни заседания. Окръжният съд е приел, че в същото време обаче са налице и обстоятелства, които обосновават по-нисък размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди – спрямо него не е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, а най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, наказателното производство е осъществено в разумен срок от една година, а повдигнатото обвинение не е било за тежко умишлено престъпление. Предвид всичко изложено, въззивният съд е намерил, че най-адекватно на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД в случая е обезщетение в размер 3 000 лв., като по този начин го е увеличил спрямо първата инстанция, която е приела размер от 1 000 лв.
Видно от изложеното, въззивната инстанция е определила размера на процесното обезщетение, като е взела предвид не само наложената на ищеца мярка за неотклонение, продължителността на воденото срещу него наказателно производство и тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението срещу него, каквато е постановката на първата част от правния въпрос в изложението към касационната жалба, а наред с това съдът е взел предвид и всички останали обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на този размер, посочвайки и това тяхно значение – кои от тях обуславят по-висок, и кои – по-нисък размер на обезщетението. С това въпросът, който е и некоректно формулиран в тази първа негова част, е разрешен в пълно съответствие с посочената и цитирана във въззивното решение, задължителна практика на ВКС.
Нищо различно не е прието по реда на чл. 290 от ГПК и в посоченото от касатора, решение № 150/26.06.2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В него е прието и че по конкретното дело въззивният съд неправилно, за определяне размера на обезщетението, който е значителен, е съобразил единствено продължителността на наказателното производство, която е била 15 години – в нарушение на изискването за разумен срок по чл. 6 от ЕКПЧОС, за разлика от обстоятелствата по настоящото дело, където съдът е взел предвид всички релевантни по делото обстоятелства и продължителността на наказателното производство е в рамките на разумния срок – 1 година. В това решение на ВКС е прието също, че неспазването на разумния срок в наказателното производство увеличава вредните последици за привлечения като обвиняем ищец, в степен, която е предмет на конкретна преценка, но тя не следва да намира изражение чрез увеличение размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита в решаващата дейност на съда прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда. От изложеното е видно, че са налице съществено различни обстоятелства по двете дела, поради което и присъдените обезщетения са съществено различни по размер, като от друга страна правните съображения в двете решения не са в никакво противоречие помежду си, т.е – не е налице, поддържаното от касатора, противоречие между тези две решения.
За другото представено (в препис) от жалбоподателя решение № 78/26.02.2014 г. по гр. дело № 61/2014 г. на Х., същият не е посочил данни и доказателства то да е влязло в сила, поради което то не следва да се обсъжда, – като негодно да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл са и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не налице и наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен, че изложението не съдържа никаква аргументация и доводи, защо изведеният в него правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, то както вече стана ясно, по първата част от този въпрос (която е и некоректно формулирана от жалбоподателя) въззивният съд е дал разрешение, което е в пълно съответствие с трайно установената задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване (в този смисъл са и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Втората част от въпроса изобщо не следва да бъде обсъждана, тъй като тя няма характера на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Тя съдържа единствено оценъчни съждения на самия жалбоподател, – че присъденото му обезщетение в размер 3 000 лв. „е твърде символично“ и „не е съобразено с променените икономически условия в страната, при които стандартът на живот е вече твърде висок“, които следва да се квалифицират като оплаквания за неправилност на въззивното решение (основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК). Тази част от въпроса съдържа също и (както вече беше споменато) позоваване на обсъденото по-горе допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречиво разрешаване от съдилищата на първата част от въпроса.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № I-29/03.04.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 164/2015 г. на Бургаския окръжен съд – в обжалваната част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.