Определение №1250 от 13.11.2014 по гр. дело №4909/4909 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1250

София, 13.11.2014 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4909/2014 год.

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. п. – С. против решение № 1065/21.05.2014 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 509/2014 год.,с което е осъдена П. на РБ да заплати на Г. С. Г. на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди ,претърпени в резултат на повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.352,ал.1 НК,за което е оправдан в размер на 10 000 лв.,ведно със законната лихва ,считано от 20.06.2012 год. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди,което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ от ППВС № 4/1968 год., т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС,както и на т.19 от ТР № 1/4.01.2001 год.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на ПАС.
Ответната страна,чрез пълномощника си адв.Л.А. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че образуваното срещу ищеца наказателно производство е продължило от 3.06.2009 година, когато ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 352,ал.1 НК, до 20.06.2012 година, когато с окончателно решение на ВКС по нохд № 461/12 год. е оправдан. Позовавайки се на TP № 3/2005 год. на ОСГК на ВКС е приел,че обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2,ал.1 ,т. 2 от ЗОДОВ се определя глобално по справедливост и неговият размер се обуславя от претърпените болки и страдания,от степента на уронения престиж и добро име в обществото и от настъпилите негативни последици във връзка с неоснователно повдигнатото обвинение за престъпление във връзка с работата на ищеца като кмет. Освен това при определяне на дължимото обезщетение съдът е взел предвид и продължителността на негативното засягане на правата на личността –в случая за период повече от 3 години и интензитета на това засягане – чрез най-тежката форма – досъдебно и съдебно наказателно производство,макар и при мярка за неотклонение”подписка”
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД не е налице,защото посочената съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, но това не е достатъчно да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното посочване за точното прилагане на принципа на справедливостта, без да се посочи кой от критериите при прилагането на чл.52 ЗЗД е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният правен въпрос,макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС и ПАС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора касаторът следва да заплати направените от ответната страна разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв.,видно от договор за правна защита и съдействие от 10.07.2014 год.,приложен по делото/л.30/.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1065/21.05.2014 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 509/2014 год.
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на Г. С. Г.,ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top