2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1250
гр. София, 22.11. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 407 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Й., в качеството й на [фирма], срещу решение № 603/08.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 817/2011 г. на Плевенския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 1225/22.07.2011 г. по гр. дело № 2264/2011 г. на Плевенския районен съд (ПлРС), в обжалваните му пред въззивния съд части, с които е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че жалбоподателката дължи на [община] сумата 6 670.92 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на общински съсобствен нежилищен имот за периода 01.04.2010 г. – 26.01.2011 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 21.02.2011 г. до окончателното й изплащане, която сума представлява част от вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение с № 0817/22.02.2011 г. по ч. гр. дело № 1151/2011 г. на ПлРС, като в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски, направени пред първата и въззивната инстанции по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът по делото [община], в отговора си излага становище и съображения, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване са изведени следните два правни въпроса: 1) материалноправен – може ли без решение на съсобствениците да бъде отдаван под наем недвижим имот и действителен ли е договор за отдаване под наем на притежавани идеални части от съсобствен недвижим имот; и 2) процесуалноправен – притежава ли кметът на община процесуална легитимация да предяви иск относно имот, управляван от общинско предприятие, или такава притежава единствено директорът на предприятието. По отношение и на двата правни въпроса, жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
И. от касатора процесуалноправен въпрос (вторият по ред в изложението) е свързан с оплакванията в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос по следните съображения:
Исковата молба, с която по делото е предявен по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422 от ГПК установителният иск за процесното право на вземане за парично обезщетение, е подадена от името на [община], чрез кмета на общината, който от своя страна е упълномощил юрисконсулт – служител в отдел „Правно и нормативно обслужване” на същата община. Правото на кмета на общината да представлява последната пред съда по всички искове, имащи за предмет спорни субективни граждански права, като титуляр на които се сочи общината (която е и юридическо лице – гражданскоправен субект – чл. 136, ал. 3 от Конституцията), произтича от изричните разпоредби на чл. 30, ал. 4 от ГПК и чл. 44, ал. 1, т. 15 от ЗМСМА. Правото на кмета на община да упълномощи юрисконсулт или друг служител на общината с юридическо образование, който да представлява общината по делото, произтича от чл. 32, т. 3 от ГПК. Без значение за това процесуално представителство и право на упълномощаване на юрисконсулт, с които разполага кметът на общината, е изтъкваното във въпроса на жалбоподателката обстоятелство – дали процесният недвижим имот (притежаван в случая в съсобственост между общината и трети за делото физически лица, отдаден под наем на жалбоподателката, като наемното й правоотношение с общината е било прекратено и не е съществувало в течение на процесния период от време, както е изложено по-долу) е бил предоставен или не за управление на общинско предприятие. Макар въззивният съд да не е изложил изрични мотиви в решението си и съображения по делото в този смисъл (което също се изтъква в изложението на жалбоподателката), то като е разгледал по същество (и е уважил) предявения иск за установяване на процесното вземане за обезщетение на общината, окръжният съд е постановил процесуално допустимо решение. В този смисъл е и константната съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, поради което не е налице основание да се допусне касационното обжалване в случая, по изведения от жалбоподателката процесуалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
И. от жалбоподателката материалноправен въпрос (първи по ред в изложението й), също е разрешен от въззивния съд, обусловил е правните му изводи в обжалваното решение и е от значение за изхода спора по делото. Въззивният съд е приел за установено по делото следното:
С акт за частна общинска собственост от 08.12.2004 г., 442/635 идеални части от процесния УПИ и 3/8 идеални части от процесната полумасивна едноетажна жилищна сграда са актувани като собственост на ищцовата община. С писмен договор за наем от 16.09.2004 г., сключен между [фирма] и жалбоподателката, същите идеални части от имота са били предоставени под наем на последната за ползване като механа. С изрично допълнително споразумение (анекс) от 10.07.2006 г. към договора за наем, подписано и от жалбоподателката-наемател, [фирма] (вече в ликвидация) е заместено като страна по договора-наемодател от ищцовата [община]. С молба с вх. № 565/17.10.2006 г. жалбоподателката е отправила едномесечно писмено предизвестие за прекратяване на сключения между страните договор за наем, който следва да се счита прекратен от 17.11.2006 г.
От друга страна, с писмен договор от 18.10.2007 г. съсобствениците на ищцовата община – А. А. и Марио А. са отдали под наем за срок от три години на жалбоподателката, своите 193/635 идеални части от процесния УПИ заедно с 5/8 идеални части от жилищната сграда; а впоследствие между тях е сключен договор за съвместна дейност за периода 10.10.2010 г. – 10.10.2011 г., съгласно който е учредено гражданско дружество по чл. 357 – чл. 364 от ЗЗД за обединяване на усилията им за извършване на съвместна стопанска дейност чрез развитие на заведение за обществено хранене с наименование „Механа български корен” на адреса на процесния имот.
Въззивният съд е приел и че в течение на процесния по делото период 01.04.2010 г. – 26.01.2011 г. жалбоподателката е ползвала целия процесен имот, включително идеалните части от него, които са собственост на ищцовата община – след като договорът за наем между последната и жалбоподателката е бил прекратен. Намерени са за неоснователни възраженията и доводите на жалбоподателката, това ползване да е било осъществено само в рамките на правата й по договорите за наем и за гражданско дружество, сключени с третите – физически лица, които са съсобственици на общината и волята им е била за отдаване под наем само на притежаваните от тях идеални части от имота.
С оглед всичко това, въззивният съд е приел, че предявената по делото искова претенция за обезщетение е основателна.
От горното следва, че изведеният от жалбоподателката материалноправен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд по този материалноправен въпрос.
В съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, въззивният съд е приел за валидни договорите за наем, сключени от жалбоподателката за съответните идеални части от процесния имот – от една страна с ищцовата община и от друга страна с третите за делото физически лица – съсобственици на общината. За валидността на тези договори за наем не е необходимо да е налице изрично решение на мнозинството от съсобствениците по чл. 32, ал. 1 от ЗС, което касае само вътрешните правоотношения между съсобствениците, но не и правоотношенията им с трети лица – наематели; още повече, че в случая всички съсобственици, макар и в различни договори са изявили воля за отдаването под наем – всеки на своята идеална част от имота. Поради прекратяването на договора за наем с ищцовата община, жалбоподателката не е имала основание да ползва, отдадените по този наемен договор идеални части от имота, които са собственост на общината, поради което й дължи обезщетение за процесния период от време. Наличието на трайна съдебна практика по изведения от жалбоподателката материалноправен въпрос изключва същият да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, още повече, че конкретни доводи в тази насока, изложението на жалбоподателката не съдържа (в тази връзка виж и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на насрещната страна [община], която е защитавана от юрисконсулт пред касационната съдебна инстанция, претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв., който е в рамките на минималното адвокатско възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 и чл. 9, ал. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М..
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 603/08.12.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 817/2011 г. на П. окръжен съд;
ОСЪЖДА Н. Н. Й., в качеството й на [фирма], да заплати на [община] сумата 300 лв. (триста лева), представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната съдебна инстанция по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.