О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1250
С., 04.10. 2011 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 376 по описа за 2011 г., взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Д. П. чрез адв. С. Д. И. против въззивно решение № 444/04.10.2010 г. на Русенския окръжен съд, постановено по гр.д. №615/2010 г. в частта, с която иска му по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 2000 до 4000 лв.
С. Д. П. е подал и частна жалба против определение № 190/23.02.2011 г. на Русенския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 194/2011 г.
По касационната жалба:
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Касационната жалба е подадена преди ЗИД ГПК ДВ бр. 100/2010 г., така, че отговаря и на условието по чл. 280, ал. 2 ГПК – обжалваемият интерес е над 1000 лв.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Насрещната страна е отговорила, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение съдът е установил, че С. Д. И., като работник при Професионална гимназия по електротехника и електроника „Апостол А.”,, [населено място] е претърпял трудова злополука при изпълнение на трудовата си функция. Подадена е декларация от работодателя за злополуката и РУ „СО”, Р. е издал разпореждане, с което е признал, че в резултат на падане от височина, на пострадалия са причинени травми на раменен пояс и мишници, които са трудова злополука. Съдът установил след преценка на писмени и гласни доказателства, както и от заключение на съдебен експерт, наличието на претърпени от работника болки и неудобства. Обезщетението е определено при преценка характера на причинените увреждания, продължителността на лечението, наличието на съпровождащи ги болки и неудобства, както и очакванията за възстановяване здравословното състояние на пострадалия.
Повдигнати са следните въпроси:
Необходимо ли е в исковата молба по чл. 200 КТ да са посочени конкретно травматичните увреждания или е достатъчно да се посочи, че е имало такива и да се препрати към други документи по делото.
Въпросът е без значение, тъй, като въззивната инстанция е определила предмета на иска от изложеното в исковата молба, която препраща към декларацията на работодателя за злополуката и разпореждането на РУ „СО” Р. за установяване на характера й като трудова.
Въпросът дали е необходимо работодателят в декларацията до органите на Социално осигуряване да посочи всички „последици от трудовата злополука” или е възможно те да са заявят по-късно с исковата молба, е също неотносим към казуса. Както стана ясно, ищецът е поискал обезщетение именно за установената според разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО трудова злополука, което не се различава от декларацията на работодателя. Ищецът не е искал изобщо обезщетяване за други увреждания – различни от установените в цитирания акт или за ексцес от причиненото увреждане. Съдът е постановил решението си точно в рамките на предмета на заявената от ищеца претенция, като не се е произнасял изобщо за значението на акта по чл. 60, ал. 1 КСО.
Касаторът, също така е представил и копия от съдебни актове, които не разглеждат така поставените въпроси, а освен това решения №1336-92-ІV ГО ВС РБ, № 293-1997-ІV ГО1 се произнасят по въпроса за установяване на трудовата злополука при друга нормативна уредба – преди изменението на КСО /в сила от 01.01.2000 г./ и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки/.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
По частната жалба
С обжалваното определение съдът е отказал да издаде изпълнителен лист въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение в частта за съдебните разноски.
То е правилно. Съдебният акт по чл. 236 ГПК в част за разноските по характера си е определение, поради което, макар и материализирано в диспозитива на съдебното решение, не подлежи на предварително изпълнение.
С хипотезата на чл. 404, т. 1, предл. 2 ГПК е въведено изключение от общото правило за изпълнение по принудителен ред само на влезли в сила съдебни решения, като определенията /за разлика от предл. 1 на същата новела/ са изключени като изпълнителни основания. Разширително тълкуване е недопустимо.
Обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.
В случая, в резултат на постановеното по-горе по чл. 288 ГПК, въззивното решение е станало окончателно, така, че страната вече може да поиска издаване на изпълнителен лист и за присъдените й по делото разноски, но на осн. чл. 404, т. 1, предл. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 444/04.10.2010 г. на Русенския окръжен съд, постановено по гр.д. №615/2010 г. в частта, с която иска по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 2000 до 4000 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 190/23.02.2011 г. на Русенския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 194/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: