2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1257
гр. София, 12.11. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3810 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. К. срещу решение № 2091/28.12.2012 г., постановено по гр. дело № 1340/2012 г. на Софийския апелативен съд. С него е отменено решение № 2/20.02.2012 г. по гр. дело № 3/2011 г. на Благоевградския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу непълнолетния М. Г. К., иск с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК за прекратяване на пълното осиновяване между тях.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два материалноправни въпроса по приложението на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК, а именно: 1) в кои случаи следва да се приеме, че са налице обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен, както и дали тази преценка трябва да се прави не само с оглед интереса на осиновения, но и съобразно този на осиновителя; и 2) укоримото поведение на непълнолетния осиновен по отношение на осиновителя основание ли е за прекратяване на осиновяването. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че той е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка, наред с обжалваното въззивно решение, сочи и представя (в преписи) следните решения: решение № 53/05.07.2012 г. по гр. дело № 134/2012 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), решение от 15.12.2012 г. по гр. дело № 605/2012 г. на Плевенския окръжен съд, решение № 329/27.06.2003 г. по гр. дело № 385/2003 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), решение № 603/12.07.2010 г. по гр. дело № 494/2010 г. на ПАС, решение от 07.08.2009 г. по гр. дело № 17/2009 г. на Смолянския окръжен съд, решение № 1063/29.10.1993 г. по гр. дело № 399/1993 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, решение № 1326/17.11.1994 г. по гр. дело № 795/1994 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, решение № 47/14.06.2011 г. по гр. дело № 109/2011 г. на БАС, решение № 186/18.10.2007 г. по гр. дело № 299/2007 г. на Варненския апелативен съд. По отношение на втория правен въпрос жалбоподателката поддържа, че са налице и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но без да сочи конкретни съдебни актове и без да излага конкретни съображения, този правен въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В отговора на ответника М. Г. К. се излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да достигне до извода, че не са налице обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения – страните по делото, и да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2, пр. 2 от СК, въззивният съд, след подробно обсъждане на доказателствата по делото, е приел следното: Ответникът е осиновен от ищцата и нейния съпруг на 22.04.1998 г., когато е бил на близо две години, като за него се полагали добри грижи за отглеждането и възпитанието му от страна на ищцата, доколкото другият осиновител е починал на 17.09.1999 г. Поведението на осиновения се е влошило преди около две-три години, в който период той рядко посещавал училище, успехът му е изключително нисък, пушел и обиждал осиновителката си; води се на отчет в Детска педагогическа стая от 25.01.2011 г. за увреждане на чуждо имущество и отправяне на заплахи и обиди към осиновителката. Последната полага необходимите материални грижи съобразно своите възможности, но между нея и детето липсва необходимата емоционална връзка – двамата не разговаряли за неща извън битовите въпроси на семейството и пред съда заявяват, че не изпитват чувство на любов един към друг. Апелативният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, обаче не може да се обоснове извод, че в отношенията между осиновител и осиновен е настъпило трайно и необратимо разстройство, което да налага прекратяване на осиновяването. В тази връзка са изложени съображения, че нормалните отношения между тях, съществували от осиновяването през 1998 г., са разстроени в последните две години, но ответникът е непълнолетен и не може да бъде винен за лошото си поведение и противообществени прояви. Според мнението на вещото лице – психолог, става въпрос за дете в т. нар. „трудна възраст”, чиито големи очаквания от родители, среда и общество изискват и духовна грижа, извън физическата; отрицателното отношение на детето към майката е продиктувано от комбинация от фактори – новината, че е осиновен, бунтът срещу модела на живот и общуване в семейството; въпросите относно ежедневието, свързано с училище и пари, не са достатъчни за детето, според експерта, поради което емоционалната му неудовлетвроеност води и до физическа агресия; в значителна степен поведението на ответника е в резултат на недостатъчно ефикасен родителски контрол и неефективни възпитателни методи от страна на родителя. Неподходящият начин и момент, в който ответникът е разбрал за факта на осиновяването – с предявяване на иска, неминуемо се е отразило неблагоприятно на психиката му, като възрастта му е изключително неподходяща за разбиране на факта на осиновяване. Това обстоятелство, както и липсата на самокритичност у ищцата, според въззивния съд, свидетелстват за недостатъчното разбиране на съдържанието и значимостта на адекватните и ефективни родителски грижи по отношение на дете със специфични потребности, какъвто е ответникът, с оглед възрастта му и факта, че е осиновен. Съгласно изявленията на самата осиновителка, тя не е наясно кои са приятелите на детето, какви са оценките от поправителните му изпити, т.е. не се установява съпричастност към емоционално-духовните проблеми на детето; тя не е проявила необходимото, за да узнае това, да вложи усилия в това да накара детето да споделя с нея.
С оглед на така установеното, апелативният съд е намерил, че не е установено да са настъпили такива значителни и сериозни факти, които да са предизвикали дълбоко разстройство в отношенията между страните. В тази връзка е изложил съображения, че отношенията между рождени родител и дете, каквито се цели да се създадат с акта на пълно осиновяване, принципно също не са белязани с липса на проблеми, особено с оглед възрастта на ответника в случая. Последният действително е извършвал противообществени прояви, създавал е грижи и проблеми на осиновителката си, но същевременно детето заявява, че иска да остане с майка си. Прието е, че изявленията на страните по делото, че не изпитват чувство на любов един към друг, не свидетелстват за такъв разрив между тях, който да налага прекъсването на връзката родител-дете, защото очевидно до 13-тата година на детето отношенията им са били нормални, агресията на детето не е системно явление, проблемите са комплексни и са резултат от наслагването на различни фактори, като обаче на този етап не обуславят извод за невъзвратим разрив в отношенията. Прието е също, че се касае за дете, преживяващо трудни моменти в проблемната възраст на пубертета, с недостатъчна психическа устойчивост и зрялост, които могат и е наложително да бъдат преодолени с активното участие и подкрепа, както на родителя, така и на компетентни специалисти педагози, тъй като осиновителната връзка не е лишена от съдържание. Изтъкнато е и становището и на контролиращата страна – прокуратурата и на социалните служби, че запазването на осиновяването е оправдано с оглед интересите на осиновения и осиновителката. Прието е и че в никакъв случай формираното у осиновителката отрицателно отношение към продължаване на осиновяването не е основание за прекратяването му, както и че преодоляването на възникналия разрив е възможно с проява на повече разбиране и внимание при осъществяване на взаимоотношенията между осиновител и осиновен, а също и чрез използване на помощ от педагози. Посочено и че поведението на осиновения несъмнено също следва да претърпи развитие, но с посочената специализирана помощ, както и с усилия от страна на осиновителката.
Изтъкнато е, че възпитанието на осиновеното дете е поверено на осиновителя и тъкмо той носи моралната отговорност за евентуални отрицателни прояви на осиновения; провиненията на последния трябва да се третират като сигнал за необходимост от по-ефективна родителска грижа, а не да се ползват като довод за освобождаване от родителски задължения, чрез прекратяване на осиновяването, тъй като целта на същото е да се положат необходимите грижи за отглеждане на дете, като едновременно с това се задоволи и естественият стремеж на човека към родителството. Въззивният съд е изтъкнал и че интересът на детето е поставен от законодателя на по-високо стъпало от този на осиновителя и само наличието на крайни прояви, които водят до необратимо прекъсване на създадената връзка и до абсолютна несъвместимост за съжителство, позволяват прекъсването от съда на тази връзка, което в случая не се установява; тежестта е винаги за родителя, поради което разочарованието от несбъдването на очакванията по отношението на осиновеното дете не аргументира отказ от родителски функции.
С така изложените мотиви за отхвърлянето на иска за прекратяване на пълното осиновяване между страните по делото, въззивният съд е разрешил двата изведени от жалбоподателката материалноправни въпроса в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е решение № 170/22.08.2013 г. по гр. дело № 902/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. С него съдебната практика е уеднаквена, като е прието следното: Разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 2 от СК предвижда две самостоятелни основания за прекратяване на осиновяването. Първото основание се обуславя от проява на тежко провинение на една от страните по осиновителното правоотношение, т.е. наличието на вина в тази хипотеза е елемент от фактическия й състав. С оглед общият принцип в правото, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, ако тежкото провинение е проявено от ищеца, то ще е пречка за прекратяване на осиновяването. Второто предвидено в закона основание се обуславя от наличието на обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен. Такива обстоятелства могат да бъдат най-различни и те не могат да се посочат конкретно. Тези обстоятелства може да са проява и на виновно поведение на едната от страните или и на двете, или да не са свързани с такова, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Преценката дали сочените от ищеца в исковата му молба обстоятелства дълбоко разстройват отношенията между страните е в правомощията на съда във всеки конкретен случай, като тази преценка законът не свързва с установяването на вина, а само с установяване наличието на такива обстоятелства.
Въззивното решение е съобразено и с трайната и неизменна съдебна практика, включително задължителната практика на ВКС, съгласно която, при разглеждане на искове с предмет лични отношения между родители и ненавършили пълнолетие деца, какъвто е и настоящият случай, винаги следва да се изхожда изключително от интересите на детето, които са висшият критерий за преценка при решаването на такива дела.
С оглед изложеното, – след като обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС по разрешаването на изведените от жалбоподателката материалноправни въпроси, то е без значение дали е налице или не противоречие между него и посочените и представени от жалбоподателката първоинстанционни и въззивни решения и решения на ВС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., които не формират задължителна практика. Освен това, обстоятелствата, обсъждани в тези решения, са различни от обстоятелствата по настоящото дело, а както е прието и в цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, преценката на съда дали е налице дълбоко разстройство в отношенията между осиновител и осиновен е в зависимост от конкретните обстоятелства при всеки отделен случай. На следващо място, жалбоподателката не е изложила никакви съображения за наличие на някое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по отношение на втория правен въпрос, а също така – не е посочила данни и доказателства, представените от нея – във връзка с първия правен въпрос, решения на първоинстанционни и въззивни съдилища да са влезли в сила, респ. – същите да формират практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Това само по себе си обуславя извод за недопускане на касационното обжалване (в тази насока са и указанията и разясненията, дадени с TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение по делото не следва да се допуска, тъй като не са налице основанията за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2091/28.12.2012 г., постановено по гр. дело № 1340/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.