3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1259
София, 22.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 753/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на Република България против решение № 578 от 30. 11. 2010 г. по гр. д. № 898/2010 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 246 от 29. 07. 2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. на РС – [населено място] в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, да заплати на Б. К. К. сумата 7000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. Поддържа се, че в обжалваните части решението е неправилно и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск, а при условията на евентуалност – намаляване на обезщетението.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основаният по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по правни въпроси, решени в противоречие със задължителната съдебна практика и решавани противоречиво от съдилищата.
Ответникът по касационната жалба Б. К. К. не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С постановеното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е потвърдил решение на районния съд в частта, с която предявеният от Б. К. К. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ е уважен за сумата 7000 лв.
За да постанови този резултат, съдебният състав е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България, тъй като тя, в качеството си на орган, оправомощен да повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер, е повдигнала срещу ищеца обвинение за тежко престъпление от общ характер и е поддържала обвинението до приключване на наказателното производство с влязла в сила оправдателна присъда, а при наличието на оправдателна присъда действията по повдигане и поддържане на обвинение следва да се считат незаконни, както и че в тези хипотези обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража, съгласно т. 13 от ТР 3/04г. При определяне размера на обезщетението съдът се отчел факта, че обвинението е било за тежко престъпление, че наказателното производство е продължило четири години и шест месеца и ищецът е бил задържан под стража за 72 часа, че в резултат на воденото наказателно производство същият бил стресиран, изпитвал страх и безпокойство, изолирал се и преустановил общуването с близки и приятели, че изпитвал срам и неудобство заради вида на престъплението, предмет на обвинението, че било накърнено доброто му име в обществото, че негативните психични изживявания са допринесли и за влошаване на семейните отношения, което допълнително го натоварвало емоционално. Приел е, че присъденото обезщетение от 7000 лв. е достатъчно, за да го обезщети за причинените морални вреди.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси: а/. при определяне на неимуществените вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта; б/. как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ; в/. наличието на оправдателна присъда налага ли извод за незаконност на действията по повдигане и поддържане на обвинението. Твърди се, че първият въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика/ППВС № 4/68 г., т. ІІ и ТР 3/2005 г., т. 3 и т. 11/, а останалите два въпроса са решавани противоречиво от съдилищата.
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело.
Относно първия посочен по-горе правен въпрос /дали при определяне на неимуществените вреди съдът е задължен да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта/ – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/68 г., т. ІІ и ТР 3/2005 г., т. 3 и т. 11/. В цитираното постановление е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, при определяне размера на обезщетението съдът е преценил всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение при определяне на търпените неимуществени вреди – отчел е тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, продължителността на задържането под стража, възрастта на ищеца, начинът, по който обвинението и задържането са се отразили на психиката й и продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания. В този смисъл, не би могло да се приеме, че решението на съда не е съобразено с дадените в ППВС № 4/68 г. указания. Решението не противоречи и на приетото в точки 3 и 11 от Тълкувателно решение № 3/2005 г. доколкото по делото няма никакви данни увреденият с поведението си да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат /наличието на какъвто принос безспорно би представлявал обстоятелство, налагащо намаляване на претендираното обезщетение/, до колкото присъденото обезщетение е за неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, доколкото в настоящия казус не е налице хипотезата на частично оправдаване и доколкото болките и страданията са преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Относно останалите два правни въпроса /как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ и дали наличието на оправдателна присъда налага ли извод за незаконност на действията по повдигане и поддържане на обвинението/ – не е доказано противоречивото им решаване от съдилищата. Към касационната жалба и изложението няма приложени копия от влезли в сила съдебни решения по посочените въпроси.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 578 от 30. 11. 2010 г. по гр. д. № 898/2010 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 246 от 29. 07. 2010 г. по гр. д. № 195/2010 г. на РС – [населено място] в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, да заплати на Б. К. К. сумата 7000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: