4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 06.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2307/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 351 от 12.12.2012 г., постановено по т. д. № 562/2012 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 914 от 06.06.2012 г. по т. д. № 738/2010 г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] /в производство по несъстоятелност/ и С. П. Д. отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ за несъществуване на включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на [фирма] вземане на кредитора С. П. Д. в размер на 375 000 лв., дължимо по договор за заем от 12.01.2009 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания. К. навежда оплаквания, че въззивният съд е приел за съществуващо оспореното с иска вземане, без ответникът С. Д. да е установил действителността на договора за заем, достоверността на съдържанието и датата на договора и на оспорените частни документи за предаване на заемната сума и притежанието на паричните средства, които твърди да е предоставил като заем на [фирма].
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение е разрешен следният съществен процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : Следва ли да се приеме за действителен договор за заем на значителна стойност, като сумата по него е предадена в брой, единствено и само на основание представени частни документи, оспорени по делото, както и при положение, че липсва пълно доказване относно обстоятелството, че заемателят е разполагал в действителност със заемната сума.
Ответникът по касация С. П. Д. от [населено място] изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор.
В срока по чл.287 ГПК не е постъпил отговор от ответника [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] /в производство по несъстоятелност/ и С. Д. отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ, Варненски апелативен съд е приел, че оспореното с иска вземане на С. Д. към [фирма] за сумата 375 000 лв., включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на [фирма], съществува. След самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е преценил, че представените по делото писмени доказателства – договор за заем, 4 бр. споразумения за предадени суми от 12.01.2009 г., 16.01.2009 г., 20.01.2009 г. и 26.01.2009 г. и приходни касови ордери /ПКО/, доказват по категоричен начин постигането на съгласие между ответниците за сключване на договор за паричен заем на сумата 375 000 лв. и реалното предаване на уговорената в заем сума от заемодателя С. Д. на заемателя [фирма]. По повод направеното от ищеца оспорване на достоверността на датата и съдържанието на договора за заем и на документите за предаване на сумата съдът е взел предвид показанията на свидетелката С. К. – главен счетоводител на [фирма], и заключенията на назначените по делото съдебно – счетоводни експертизи. Свидетелката К. е потвърдила пред съда, че е подписала оспорените приходни касови ордери при получаване в брой на предадените от С. Д. парични средства, а вещите лица са констатирали, че получаването на сумата 375 000 лв. е надлежно осчетоводено в [фирма] като „заем по договор със С. Д.” и съобразно първичните счетоводни документи и счетоводни регистри сумите са постъпили в касата на дружеството на вписаните в приходните ордери дати. Въз основа на показанията и на експертните заключения е направен извод, че спорната сума е предадена реално от заемодателя на заемателя на отразените в ордерите дати, респ. че договорът за заем не е антидатиран и съставен с намерение да осуети или намали удовлетворяването на непривилегированите кредитори на длъжника [фирма], каквито твърдения е поддържал ищецът. Във връзка с твърдението за антидатиране на договора съдът е изложил съображения, че доколкото не черпи права от страните по заемното правоотношение, ищецът не е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, за да се ползва от уредената в чл.181 ГПК непротивопоставимост на вписаната в договора дата.
Като неоснователен е преценен доводът във въззивната жалба на ищеца, че ответникът – заемодател не е доказал да е притежавал в наличност заетите средства към датата на сключване на договора. Въззивният съд е изразил становище, че доказването на наличността и придобиването на дадени в заем средства няма самостоятелно правно значение за формиране на извода сключен ли е договорът за заем от гледна точка на реалното предаване на сумата. Същевременно е счел, че за целите на конкретното дело изследването на наличността на заетите средства не е необходимо поради наличието на категорични доказателства, сочещи недвусмислено на валидно сключен договор за заем, по който заемодателят С. Д. е кредитор на заемателя [фирма].
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е насочен изцяло към оспорване на правилността на направените от въззивния съд изводи за доказаност на заемното правоотношение между ответниците като източник на отричаното с иска по чл.694 ТЗ вземане. В първата си част – „следва ли да се приеме за действителен договор за заем на значителна стойност, като сумата по него е предадена в брой, единствено и само на основание представени частни документи, оспорени по делото”, въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не е обуславящ за изхода на делото. Преценката на въззивния съд за действителност на договора за заем и за предаване на уговорената в заем сума не е основано само на оспорените частни документи /договор за заем, споразумения за предаване на парични суми и приходни касови ордери/, а и на свидетелските показания и заключенията на счетоводните експертизи. Именно показанията и експертните заключения са подкрепили извода на съда за неуспешно проведено оспорване на документите за сключване на договора за заем и за категорично доказване на елементите от фактическия състав на договора за заем по чл.240 ЗЗД. Макар да е изразил становище, че придобиването и наличността на заетите средства в имуществото на заемодателя няма самостоятелно значение за разрешаването на спора дали ответниците са обвързани от заемно правоотношение, въззивният съд на практика е счел за доказано притежанието на заетите средства от ответника – заемодател, след като е приел за установено предаването им на заемателя. При този извод втората част от въпроса на касатора – дали следва да се приеме за действителен /по-точно за сключен/ договор за заем, ако липсва пълно доказване на обстоятелството, че заемателят е разполагал със заемната сума, също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Правилността на изводите, с които е мотивирано отхвърлянето на иска по чл.694 ТЗ, не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което наведените в изложението доводи, че въззивният съд е основал решението си на фиктивен договор за заем, без да е доказано реалното предаване на заемната сума, нямат отношение към предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 562/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Разноски не са претендирани от ответниците по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 351 от 12.12.2012 г., постановено по т. д. № 562/2012 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :