О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 22.02.2010год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 849 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Е. ”В” – В. П. Р. , гр. С. чрез процесуалния й пълномощник срещу въззивно решение № 587 от 05.06.2009 г. по в. т. д. № 46/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 05.12.2003 г. по т. д. № 1000/2003 г. на Софийски градски съд, с което последната е била осъдена да заплати на “М” А. , гр. С. сумата 183 753,90 лв., съставляващи цена и транспорт на продадени платове, ведно със законната лихва и разноските по делото.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели и до неправилно приложение на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Касаторът в изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулирал като значим за изхода на делото следния въпрос: ”допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори, които нямат стойност”. Посочва се, че процесуалноправният въпрос, който САС е решил в противоречие с чл. 133, ал. 1, б. ”в”ГПК /отм./ по отношение на договори, в чиито фактически състав цената не е елемент, рефлектира върху крайните изводи на съда, който не е допуснал разпит на поискани свидетели пред въззивната инстанция. Жалбоподателят посочва, че според него, договорът за търговско посредничество е договор без стойност, тъй като размерът на възнаграждението на посредника не е елемент от фактическия състав на договора за търговско посредничество, а и самото право на възнаграждение се пораждало от факта, че е сключена сделка, и ако няма такава, то възнаграждение не се дължало. Аргументира се, че по въпроса за допустимостта на свидетелските показания за установяване на договори, които нямат стойност въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, съгласно приложени Решение № 409/1997 г. на ІІ г. о., в което се приемало, че може да се доказва със свидетелски показания наличието на договор за влог, тъй като стойността на вложената вещ не е елемент от този договор и Решение № 42/2004 г. по гр.д. № 485/2003 г. на ТК на ВКС, с което е прието, че за упълномощителната сделка не важи забраната по чл. 133, ал. 1, б. ”в” ГПК.
Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нямало публикувана практика на ВКС за това дали договорът за търговско посредничество е без стойност, и дали са допустими свидетелски показания за установяването на съществуването му.
Посочва се, че въпросът дали жалбоподателката е купувач по договор за покупко-продажба на платове с “М” ЕООД, описани в петте фактури или има качеството на търговски посредник и е представлявала немските дружества “Г” и “Б” в отношенията им с българските контрагенти е материалноправен и от разрешението, което му дава въззивната инстанция, зависи изхода на делото, свързан с дължимост/ или недължимост/ на претендираната продажна цена на платовете от едноличния търговец. Цитира се съдебна практика на ВКС – Решение № 828/13.12.2007 г. на І т. о. на ВКС, с което е било определено правното положение на едноличния търговец – жалбоподател в настоящото производство.
Ответникът по касационната жалба “М” ЕООД не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Касаторът е посочил кой конкретен материалноправен и процесуалноправен въпрос счита за значим, твърдейки, че разрешаването му би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Значението на поставения въпрос в настоящото производство по реда на чл. 280 ГПК се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
С постановеното от Софийски апелативен съд решение е приет за основателен предявения от “М” ЕООД иск с правно основание чл. 318, във вр. с 327 ТЗ, като след преценка на доказателствения материал по делото, включително и новите доказателства, представени пред въззивната инстанция, съдът е направил извод, че ответницата по иска нито е доказала при условията на главно и пълно доказване качеството си на търговски посредник на контрагента на ищеца по сделките с процесния предмет и цена, нито е установила договорно правоотношение между ищеца и търговеца, чиито търговски посредник ответницата твърди че е, с предмета на настоящите искове.
В мотивите на решението, в рамките на своята правораздавателна дейност съдът е обсъдил представения писмен договор от 20.03.1991 г. между “Г” и В. Р. наред с останалите доказателства и е обосновал тезата си за наличие на договорни правоотношения, свързани с продажба на платове между страните, въз основа на които са били съставени визираните по делото 5 бр. фактури, а не за действия на ответницата в качеството й на търговски посредник на чуждестранните дружества.
Посочването на значимия материалноправен въпрос не е достатъчно за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва приложимата норма, обусловила решаващите изводи на съда да бъде неясна или непълна, и да се налага по тълкувателен път да се изяснява съдържанието й, респективно да се изостави едно тълкуване и премине към друго, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Следва да е налице кумулативно и допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение и за развитие на правото.
В случая, отсъствието на публикувана съдебна практика на ВКС с отговор на въпроса за това дали договорът за търговско посредничество е без стойност, по терминологията на касатора или съобразно възприетата научна терминология – безвъзмезден, и поради това допустими ли са свидетелски показания за установяване съществуването му, не води до извод за наличие на хипотезата на т. 3 на чл. 280 ГПК. Преди всичко договорът за търговско посредничество не е по определение винаги и само безвъзмезден. Такъв би се оказал единствено при положение, че не се осъществи уговореното посредничество. Или уговореното с договора посредничество иманентно включва в себе си възмездна насрещна престация под условие, ако посредничеството бъде реализирано. В тази връзка, приведената практика, разглеждаща договор за влог, като „договор без стойност”, при което ВКС е приел, че е възможно установяването му и със свидетелски показания е неудачен, а с това и неотносим, не само с оглед невъзможността договорът за търговско посредничество да се определи неизменно /винаги/ като такъв /безвъзмезден/, а преди всичко с оглед самота усложненост на настоящия казус, предвид противопоставянето на договор за търговско посредничество с договор за продажба, при съществуващ набор писмени доказателства в подкрепа на една от тезите. Или, в конкретния случай не е ставало въпрос за установяване на единично /самостоятелно/ съществувал договор „без стойност”, а установяване на такъв в противовес на договор за продажба, установен с писмени доказателства.
Не е налице и приложно поле по ал. 1 на чл. 280 ГПК, тъй като не са налице критериите за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Изводът на Софийски апелативен съд относно съществувалите облигационни правоотношения между страните за исковия период е направен в рамките на възложената му правораздавателна функция, като съд, който следва да реши материалноправния спор по същество. Именно при осъществяването на тази функция, в съответствие с процесуалните правомощия на въззивната инстанция /чл. 211, във вр. с чл. 188 ГПК (отм.)/ е формирано и становището за недоказаност на твърдяното от ответника съществуване единствено на договор за посредничество. Наистина пред въззивната инстанция жалбоподателят е представил писмения договор от 20.03.2001 г. в подкрепа на тезата си, че е действал в качеството си на търговски посредник, а не на купувач, и е поискал допускане на един свидетел, който, според него, е “следвало да установи характера на търговските отношения между страните”. Решаващият съд е приел писмените доказателства и същите са обсъждани в съдебния акт на САС, докато по отношение на искането за разпит на свидетел, съдът с протоколно определение от 13.03.2009 г. е отказал допускането му, позовавайки се на забраната на чл. 133, б. ”в” ГПК. Допускането и събирането на доказателства за установяване на характера на търговските взаимоотношения между страните е въпрос, по който се произнася решаващият съд с определение съгласно чл. 111, ал. 1 ГПК /отм./ като законодателят не е вменил в задължение на съда да уважи всички заявени от страните доказателствени искания. Доказателствените искания следва да са съобразени с твърденията и възраженията на страните, но с оглед релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид мотивите на атакуваното решение, поставените от касатора процесуалноправен и материалноправен въпроси, свързани с предвидената в ГПК /отм./ забрана за доказване със свидетелски показания на договори на стойност над 1 000 лв. не може да се преценяват като обуславящи изхода на делото. Правните изводи на въззивния съд за основателността на исковата претенция в посочения размер не е в резултат от разрешаването на посочените въпроси, а произтича от извършената цялостна и конкретна преценка на събрания по спора доказателствен материал. В случая, въпросът за допустимостта на свидетелски показания за установяване на договори, които нямат стойност, дори и да се приеме, че е относим, не би рефлектирал върху решаващите изводи на съда, тъй като по отношение на доводите на ответника за наличие на друг вид правоотношения с чуждестранното дружество, основани на договор за търговско посредничество, е имало и други доказателства, в това число и писмен договор, неоспорен от насрещната страна, в рамките на съдебното производство. Отделно от това, така формулирани обстоятелствата, които свидетелят е следвало да установи би могло да са относими и към твърденията за наличие/отсъствие на търговската продажба, чиито паричен еквивалент е над 1 000 лв.
След като позоваването за търговското посредничество е изградено въз основа на представен писмен документ, то забраната за свидетелските показания с оглед нормата на чл. 133, б. ”в” ГПК /отм./ е била налице, след като е твърдяно, че свидетелят ще установява “… характера на търговските отношения”, а последните биха били квалифицирани или като продажба на платове на стойност 183 753,90 лв. или във връзка с осъществено търговско посредничество, за което обаче вече е бил представен писмен договор. Следва да се съобрази също така, че търговското посредничество по смисъла на чл. 49 ТЗ предпоставя фактически действия по сключване на сделките, като в задълженията на посредника не се включват правни действия /сключване на търговски сделки /. Търговският посредник по правило не разполага с представителна власт, не участва в сключването на сделката и не може да замести някоя от страните по нея, както това е възможно при търговския представител. Той има задачата да свърже и подпомогне страните да сключат сделката, като не действа при сключване на сделката нито от свое нито от чуждо име.
Въззивният съд в своя съдебен акт, излагайки решаващите си мотиви, е преценявал както доказателствения материал, така и тезите на страните и задълженията им за доказване на релевантните за тях факти.
Неотносимо е твърдението, че по друго гражданско дело с влязло в сила решение е било прието, че отношенията между едноличния търговец “В” и немското дружество “Г” и контрагентите в България, които изработвали на ишлеме дрехи по нейна поръчка през същия период 2002 г. не се основават на търговска продажба, тъй като правните изводи по това дело са съответни, както на становищата на страните /налице е различие в страните/, така в доказателствения материал, предмет на обсъждане и преценка.
Поставените въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване, съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол, предвид функциите на касационния съд за проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния правен спор.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 587/ 05.06.2009 г. по в. т. д. № 46/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: